ГЕРНИКА. УЧИМ СЕ ДА РАЗБИРАМЕ ПИКАСО

I. Исторически контекст

30-те години на ХХ в. Испания е обхваната от гражданска война. На власт e правителството на републиканските партии, но e слабо. В страната има много политически формации, като всяка от тях притежава собствена въоръжена милиция за разправа с политическите си противници. Политическите убийства са ежедневие. Умират десетки хиляди души. Генерал Франко и други негови съмишленици военни решават да организират пуч (насилствено завземане на властта). В един момент те се обръщат за помощ към главнокомандващия немския легион „Кондор“, в резултат на което баският град Герника е бомбардиран през деня. Това се случва на 26 април 1937 г. Загиват стотици мирни жители, а по-голямата част от града е разрушена.

 

Уточнение. Трябва да кажем, че в плановете на испанците в случая не е влизала бомбардировката на цивилно население, а решението за това е взето лично от главнокомандващия немския легион „Кондор“.

 

Пабло Пикасо, Герника (1937 г.)

Именно това събитие провокира Пикасо да нарисува картината, озаглавена по името на града жертва – Герника. Тя е огромна – около 8*3.5 м. В такъв мащаб обикновено се рисуват картините на историческа тематика (с две прекрасни изключения на Гюстав Курбе и още някои). Платното е представено за първи път в испанския павилион на всемирното изложение в Париж през юни 1837 г. Публиката тогава не остава особено впечатлена. 

Анекдот. По  този повод битува следният анекдот:
Една светска дама се приближила до Пикасо.
– Знаете ли, маестро, аз напълно не разбирам вашата живопис.
– А вие, мадам, говорите ли японски?
– Японски ли!? Не.
– А жалко, жалко. Може обаче да го научите.

    

За да започнем да общуваме с някой чужденец, най-напред трябва да изучим езика, на който говори той. Т.е. трябва да умеем да различаваме звуците в неговата реч и да ги асоциираме със значение, в противен случай речта му ще ни прилича на песента на птица. По същия начин, за да влезем в контакт с едно произведение на живописта, трябва да опознаем художествения език, на който е нарисувано, т.е. трябва да умеем да различаваме художествени детайли и мотиви и да ги асоциираме със смисъл. Това може да включва: исторически контекст, естетически принципи, художествени похвати, мотиви, образи, символи… но най-вече трябва да притежаваме творческа читателска нагласа.

липса на цвят

На пръв поглед картината изглежда неразбираема, непознаваема. Ако се намираме в Музея на Кралица София в Мадрид, можем да махнем с ръка и да продължим нататък. Но защо трябва да се отказваме да я разберем, когато пред очите ни има знак, който е пределно ясен и който всички можем да разберем. Да започнем от него. Може пък, след като го разчетем, той от своя страна да ни посочи друг лесен за осмисляне знак. И така, нека да намерим този най-ясен знак и да го интерпретираме:

     

Какво е първото най-ясно нещо, което можем да кажем за тази картина?
     

Какво най-вече прави впечатление?
     

Какво отличава тази картина от всички останали?
     

Картината е черно-бяла.

    

А нима това не е странно? Колко черно-бели картини сте виждали в  музеите и галериите? Май не много, дори и „Черният квадрат“ на Малевич не се брои.

     

Да, това е знак, липсата на цветове е знак, и то знак, който в историческия контекст на написването на картината, сигурен съм, всички можем да разтълкуваме.

     

Какво внушава липсата на цветове в картина, посветена на останките от едно окултурено, цивилизовано пространство след бомбардировка?

   

Липсата на цвят внушава представата за това в какво се превръща светът вследствие на войната. Светът става черно-бял, безцветен, обезцветен (А сега вижте бледото цветче до ръката на падналия воин, точно, точно в средата най-долу). В тази връзка можем да си припомним и серията гравюри на Франсиско Гоя, озаглавена „Ужасите на войната“, които също са черно-бели.

     

На какво са израз цветовете, багрите?
    

Можем да кажем на радостта, на щастието, на благодатта, на живота въобще.

    

Търсейки още смисли в избора на черно-бяла палитра, също така можем да кажем, че се внушава усещането за помръкването, изчезването на светлината от този свят, тъй като цветовете са непредставими без светлината, както и без свойствата на очите (неслучайно окото е водещ мотив в „Герника“). Войната „изключва, изгасява“ светлината от света, светлината на света е заличена с бомби.

 

За любомъдрите

Между другото, кои от живите същества на земята имат способността да вижда света във всичките му цветове?
Разбира се, човекът. В този смисъл бихме могли да кажем, че ако изгуби способността си да вижда багрите на света, света като „твърде добро“, „твърде красиво“, богосътворено пространство за човека, рай, човек вече няма да може да живее като пълноценно човешко същество, ще започне да се уподобява на животните. Следователно лишаването на света от цветове в акта на войната означава превръщането му в пространство за нечовеци, за хищници. Или ако цветният свят е светът, сътворен от Бога като „твърде добър“ или „твърде красив“ (Бит. 1: 31) специално за човека, в който човекът е венец на творението, войната като дело на падналия, позналия злото човек (Бит. 2:17, Бит. 3:22) е обезцветяване, разрушаване на „твърде добрия“ свят и превръщането му в пространство, в което човешкото оскъдява, липсва.

 

II. Детайли. Изброяване на детайлите.

Ето че много лесно направихме първата стъпка не просто в разчитането на картината, а в изграждането на смисъл. Нека да продължим нататък, виждате, че не е чак толкова трудно. Нека сега да си поставим за цел да забележим, откроим, различим нещата, които виждаме на картината, или да си извадим пет безспорни неща, които са нарисувани.
    

Напише пет детайла, които виждате на картината.
    

След това се опитайте да ги подредите по важност така, както ги виждате вие.

лампа и светилник

Безспорно, мнозина от вас са посочили лампата и светилника. Как обаче да ги интерпретираме? Разбира се, има най-различни начини, но един от тях е като се опитаме да зададем въпроси, например:
     

Колко източника на светлина виждате в картината?
 

Отговорът е същият – два (лампа и светилник), но този въпрос сякаш вече ни насочва към следващия, чрез който вече много лесно бихме могли да разтълкуваме образа на разглеждания обект, а именно:
  

А защо няма слънце? Нали от историческия контекст разбрахме, че бомбардировките са станали през деня. Защо тогава липсва слънцето, какво се внушава с това?
     

Внушава се идеята, че войната носи мрак, хаос, „изключва“ слънцето. Нещо повече, унищожава светлината, създадена от Бог през, обърнете внимание, първия ден на Сътворението на света: „Рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина. Видя Бог, че светлината е добро нещо, и отдели Бог светлината от тъмнината. Светлината Бог нарече ден, а тъмнината – нощ. Биде вечер, биде утро – ден един“ (Бит. 1: 3 – 5)[1], т.е. войната разрушава космоса като богосътворено пространство, унищожава битието.
     

А как още се нарича разрушаването на космоса, на света и кога се случва това?
    

Последен ден, т.е. Апокалипсис, Армагедон, Край на света. Вижте какво пише в Евангелието от Матея за тези последни дни: „И веднага подир скръбта на ония дни, слънцето ще потъмнее, и месечината не ще даде светлината си, и звездите ще изпадат от небето, и силите небесни ще се разклатят“ (Мат. 24: 29). В този смисъл бихме могли да изведем още едно послание, още един логос от картината, а именно: че войната е край на света. В творбата на Пикасо е отразена картината на последния ден на света.  
     

Също така бихме могли да кажем, че лампата и светилникът са изкуствени носители на светлина, които обаче със своето присъствие през деня подчертават липсата на естествените, богосътворените носители на светлината – слънцето, луната и звездите. От  тази  гл.т. също може да бъде изведено посланието, че войната не само носи страдание, но просто разрушава света, космоса, битието. Тя е край на света като сътворено от бога обиталище, градина, рай за човека (срвн. „И насади Господ Бог рай в Едем, на изток, и там настани човека, когото създаде“ (Бит. 2:8).

лампата

А сега да разгледаме тези елементи сами по себе си.

    

На какво ви прилича лампата?
    

На мен лично на око. Как да интерпретираме това? Не знам. Как така? Просто в момента вниманието ми е ангажирано с едно друго наблюдение. Забележете колко много очи има в картината. Може би това око ни обръща внимание на един от основните мотиви в картината – очите. Да ги разгледаме. Вижте колко са странни – някои сякаш са наопаки, други затворени, трети неестествени и деформирани, а сякаш най-естествени са тези на бика („бика с човешките очи“, както спонтанно реагира една ученичка от XI клас, когато обсъждахме картината в час). И обърнете внимание, най-естествени са очите на бика, и то именно благодарение на своята неестественост за нормалното положение на очите на това животно. Но нека да оставим тези наблюдения за по-нататък, когато ще се спрем специално на бика.
    

Да разгледаме внимателно лампата и да се опитаме да определим някои нейни характеристики. Например лъчите. Има ли лъчи? Има. Но на какво приличат тези лъчи? Това лъчи ли са?
     

Не приличат много на лъчи, по-скоро приличат на остриета. Стилът, възприет от Пикасо за реализирането на тази картина, му позволява да изобрази някои разпознаваеми признаци на даден предмет по друг начин, с друга форма (лъчи във формата на остриета), чрез която да преосмисли цялостната функция на този предмет. В случая лъчите са изобразени като остриета, чрез което функцията на лампата се преосмисля. Така излиза, че тази лампа, този изкуствен източник на светлина, не свети, а сее смърт. Лъчите на това, сътворено от човешкия „прогрес“ светило, не носят светлина, а сеят смърт. Освен това:
     

Къде още се открива същата форма в картината?
    

Вдясно, където е изобразена жената с вдигнатите ръце, в огъня. Т.е. това е още една вариация на мотива, че лампата не носи светлина, а смърт. Човек не може да създаде светлина, истинска светлина, животворяща светлина, каквато е божествената, а смърт.    

Лампата като изкуствен източник на светлина би могла да бъде възприета като символ на техническия прогрес, чието най-голямо „постижение“ – самолетите и бомбите – водят до унищожението на мечтите и света. По този повод Байрон пише  в поемата си „Дон Жуан“ (Осма песен):

 

Но нека се завърнем към нещата
от нашия цивилизован свят
и постиженията му: войната,
съпътствана от чума, гнет и глад;       

   

А пък за бомбите отново в Осма песен на поема пише следното:

 

Нощта бе тъмна. Огнен смерч пламтеше
от залповете в гъстата мъгла
(…)
От мълниите по-ужасен беше
гърмежът на топовните дула:
от гръм небесен рядко се загива –    
човекът милиони с гръм убива.

(…for Heaven’s flashes

    Spare, or smite rarely – man’s make millions ashes!)

     

Може би някои не са убедени съвсем, че лампата, изобразена на картината, не свети. Все пак е нарисувана сянката на лъчите, нали? Именно, тази лампа хвърля сянка, но не излъчва светлина. Опитайте се да го докажете.
     

Опитайте се да докажете, че светлината, излъчвана от тази лампа, всъщност не свети, не озарява.
      

Ако светеше тази лампа, щеше ли да се вижда светилникът, който е по-слаб източник на светлина?
 

Ако лампата действително светеше, нямаше да се вижда светилникът. А щом светилникът се вижда, и то най-ярко именно до лампата, значи единственият източник на светлина в тази картина, в този хаотичен свят е светилникът. И вижте каква мощ, каква непоколебимост се излъчва от ръката, която го държи. В този смисъл бихме могли да интерпретираме светилника като символ на надеждата. Нещо като „железният светилник“, нали?

бик и кон

Два елемента от картината, които, мисля, всички бихме могли да разпознаем, различим, а и да разтълкуваме.
     

Бикът се свързва с традиционната за Испания корида (бой с бикове). Какво представлява коридата? На арена пред многохилядна публика се пуска разярен бик, който матадорът в края на зрелището трябва да убие с точен удар в сърцето. Произходът на игрите с бикове е много древен. Корени се в минойската епоха, процъфтявала на остров Крит, като се предполага, че игрите с бикове са имали сакрален, обреден характер.
     

Бикът е типичен за Испания символ и е основен мотив в цялото творчество на Пикасо. Обикновено се възприема като символ на първичността, жестокостта, разрушителното, хаотичното начало. В този смисъл бикът в „Герника“ би могъл да бъде определен като олицетворение на войната. Подобна интерпретация може да прочетете навсякъде в интернет. Обаче щом нещо може да бъде прочетено навсякъде в интернет, има голяма вероятност то да не е съвсем вярно или пък да е повърхностно. Наистина ли този бик ви изглежда разярен, кръвожаден, страшен?
 

Погледнете очите му? Прави ли ви нещо впечатление?
    

Вече се спряхме по-нагоре на очите на бика. Съпоставихме ги с очите на останалите човешките персонажи. И какво установихме? Очите на всички човешки лица са изкривени, разстроени, затворени, деформирани, неестествени. Защо? Защото преживяват неестествена, нечовешка трагедия. А очите на бика са единствените очи, съответстващи на едно правилно спокойно, благообразно човешко лице. По този начин похватите на кубизма, който се характеризира с възможността за представяне на един и същи предмет от различни гледни точки едновременно, позволяват на художника да изобрази очите на бика така, че те да формират човешко лице в анфас. И какво, получихме – бик с човешко лице.
     

Защо? Имате ли някакво обяснение за това?

майката с детето – Пиета през призмата на…

А сега да сведем погледа си надолу.
    

Каква сцена е изобразена под бика?
     

Майка оплаква мъртвата си рожба (вижте очите на детето! склопени са). Следващият логичен въпрос е:
     

Какво изпитва майката?
     

Отчаяние, ужас, болка. Нещо повече – отчаяние, ужас и болка отвъд пределите на отчаянието, ужаса и болката.
     

Как е изразена болката на майката?
     

Чрез вик ѝ, чрез рева ѝ.
     

От какво е породена тази сърцераздирателна болка? Или с други думи, възможно ли е човек да изкрещи така от каквато и да е физическа болка?
    

Неестествената болка на майката е породена от загубата на нейната рожба. Това е душевна болка. Дори повече, това е духовна болка – болка каквато човек би могъл да изпита при загубата на Бога, при „убийството“ на Бога.

     

Аргументация

Сюжетът майка оплаква мъртвата си рожба, или мъртвия си син, е традиционен в християнското изкуство и въобще в християнската култура – това е Богородица, оплакваща Христос, или още наричан Пиета (печал). 

 

Микеланджело, Пиета (1499 г.)

 

Всички може би познавате Пиета (1499 г.) на Микеланджело. Пикасо безспорно. Същата триъгълна композиция, същият сюжет. Разбира се, при Микеланджело лицето на Приснодевата е спокойно, младо, чисто, съвършено, благообразно, одухотворено от тъгата, но и облагородено от надеждата за възкресението. Следващата „малка“ разлика е, че при Микеланджело Богородица оплаква своя Син, достигнал пълнотата на Христовата възраст – 33  години, Който вече е изпълнил спасителната Си мисия, Който е изкупил греха на човека, който вече е спасил човека, докато при Пикасо майката оплаква младенец. По този начин се получава следната картина. Микеланджело посредством красивото и благообразно лице на Богородица изобразява Пиета (опечалението след свалянето на Христос от кръста) в перспективата на очакваното възкресение. Пикасо обаче, от своя страна, изобразява Пиета в обратната перспектива на Рождество Христово, внушавайки ужаса от безвъзвратното погиване на човешкото, на надеждата за човешкото спасение. Защо Рождество Христово, откъде сме сигурни, че сцената, нарисувана от Пикасо, представлява перифраза на Рождество Христово?

     

Тук идва бикът с човешкото лице. Волът, майката и детето са фигурите, които традиционно присъстват при изобразяването на друг характерен за християнския свят сюжет – Рождество Христово. Разгледайте по-долу емблематичната за православния свят икона на руския иконописец Андрей Рубльов (XV в.) и картината на Караваджо (1600 г.), изрисувана в експерименталните традиции на западния свят. 

Андрей Рубльов, Рождество (XV в.)

 

Караваджо, Рождество (1600 г.)

И така, лесно се вижда, че при Пикасо се наслагват два сюжета – Рождество Христово и Пиета, като по този начин се получава какво?
     

Какво може да бъде внушението от наслагването на Пиета и Рождество?
   

Убийството на Бога. Убийството на божествения образ в човека. Убийството на Спасителя на човека. Внушението е, че Спасителят, Онзи, Който е бил изпратен от Бога, Божият син, за да спаси погиващото човечество, да избави човека от смъртта, е умрял, преди да е изпълнил мисията Си, преди да е поел греховете на човечеството и да е спасил човечеството от смърт чрез възкресението Си. Това означава, че човек не е спасен от смъртта. Това означава смърт за човека без каквато и да е надежда за възкресение. Това е XX в., и това е и XXI в., които със своето „обратно развитие“ и оправдание на войната (както и на греха въобще) са направили недействително за себе си благовестието на Бога. И това, което виждаме в „Герника“ не е просто „плач и скърцане със зъби“, това е вик, рев от духовна болка, от загуба на духовна светлина.
     

Освен това обърнете внимание какви са героите, които страдат? Или които усещат случилото се като неописуемо страдание. Може да се ориентирате по дължината на косите.
    

Да, това са жени. Всички други или ги няма, или са мъртви, или са животни. Защо? Как защо? Защото жената е символ на живота. В този смисъл внушението е, че войната е унищожение на живота, на бъдещето. Техническият прогрес води до духовен регрес, до човешки разпад.

Забележка. Жената е която дава живот. Името Ева, първата жена, на староеврейски означава „даваща живот“. Това е единственият безусловен признак на  женското. И това не е предмет на избор.

и още нещо за бика
По време на обсъждането на картината в XI клас друга ученичка интерпретира бика като жертвено, изкупително животно. Мисля, че находката е много добра и може да оправдае не толкова кръвожадния, колкото уплашения израз на лицето на бика (с човешки очи). Разбира се, в християнската традиция Христос се свързва с жертвения Агнец, но като се има предвид, че бикът е сакрално,  жертвено животно в много културни традиции, включително и минойската (от която датират игрите с бикове), и специфичната му роля конкретно в испанския свят, мисля, че е напълно оправдано в бика с човешките очи да бъде търсена алюзия с изкупително животно.   

конят
Не може да не го забележим. Защо? Защото се намира в центъра на композицията. А щом е в центъра, значи е важен. И вижте, изобразен е точно до светилника. Но за това после. Най-напред нека да видим това, което се вижда с просто око. Това е първата стъпка към една интерпретацията.
     

Какво прави конят? В какво състояние се намира?
   

Вика, крещи, реве от ужас, в пълно съзвучие с останалите обезумели от болка и ужас две жени – вляво и вдясно. Сякаш конят дава най-гръмогласен израз на страданието на света. По подобен начин Вапцаровият човек от „Вяра“, за да създаде представата за болката, която би изпитал, ако му бъде отнето дори „пшеничено зърно“ от неговата вяра, използва образа на ранената в сърцето пантера: 

…бих ревнал тогава,
бих ревнал от болка
като ранена
в сърцето пантера.

 

И докато при Вапцаров имаме такава екзистенциална реакция по отношение на отнемането на „пшеничено зърно“ от вярата, при Пикасо става дума за отнемане на цялата вяра, на цялата надежда и на цялата любов. Но!
    

Когато говорим за Испания и кон, с кой кон може да свържете този тук?
    

Разбира се, с Росинант на Дон Кихот.
    

А коя е най-емблематичната история, която си спомняте от „Дон Кихот“?
    

Разбира се, битката с вятърните мелници. Чудесно!

А тук, в тази картина, можем ли да асоциираме някой персонаж с Дон Кихот?
     

Да, войникът с извадената ръка и счупения меч най-отдолу в композицията.

     

Каква според вас е функция на сломения рицар в картината, допускайки, че това е Дон Кихот? Какво е внушението?
     

Успял ли е рицарят на печалния образ (печален образ, а по-горе говорихме за Пиета) да се справи с най-голямото зло на човечеството – войната?
    

Не. Вижте, дори неговото оръжие – мечът, се е оказало безсилно срещу бомбите. Рицарят идеалист, рицарят на печалния образ е сломен, сразен, отворил безмълвна уста, а най-силната, най-славната черта на Дон Кихот, нека да си припомним, беше словото му. Рицарското слово тук на фона на общия животински вик и рев е заглъхнало. Човекът като словесно същество е мъртъв. Човекът, чийто структуроопределящ елемент е добродетелта на вярата, е мъртъв, разнищен, нищо.

мечът
Защо точно меч?
    

1. Мечът е атрибут на рицаря. Рицарството, идеализмът е мъртъв. Човекът идеалист в света без светлина е мъртъв.
     

2. Мечът срещу бомбите. Да тръгнеш с меч срещу бомбите, е анахронизъм, но този анахронизъм те свързва с Дон Кихот и с борбата му с вятърните мелници, взети за великани на злото. Взети ли? А не бихме ли могли да допуснем, че именно рицарите, само рицарите умеят да виждат истината, а ние простосмъртните да живеем със заблудата, че великаните на злото са всъщност вятърни мелници? Именно подобна гл.т. изразява в книгата си, посветена на Дон Кихот, Животът на Дон Кихот и Санчо Панса (1905 г.) испанският философ Унамуно:

„Прав бе Рицарят. Страхът и само страхът кара Санчо, а и всички нас, простосмъртните, да виждаме вятърни мелници в огромните великани, които сеят зло по тази земя. Тези мелници мелят брашно, от което се прави хляб, а хлябът се изяжда от закостенели в слепотата си хора. Днес не ни се привиждат вече като мелници, а като локомотиви, турбини, параходи, автомобили, жичен и безжичен телеграф, картечници и хирургически инструменти, но те съзаклятничат в името на същото зло. Само страхът, санчопановският страх ни вдъхва почит и благоговение към па̀рата и електричеството. Само страхът, санчопановският страх ни кара да падаме на колене пред огромните великани на механиката и химията и да молим от тях милост. Накрая, изтощен от умора и досада, човешкият род ще предаде богу дух пред някой огромен завод, произвеждащ еликсир за дълголетие. А пребитият Дон Кихот ще оживее, защото потърси спасение в самия себе си и се осмели да нападне мелниците.“ 

 

Велико!
     

3. Мечът се свързва още и със словото. Св. апостол Павел говори за „духовния меч, който е Божието слово“ (Еф. 6:17), с който трябва да се препашат християните, за да се изправят на борба с „поднебесните духове на злобата“ (Еф. 6:12).

още не сме свършили с коня
Но обърнете внимание и на още нещо, което само благодарение на използването на техниките на кубизма би могло да бъде постигнато. От една страна, очертанията на коня могат да бъдат разчетени вертикално в средната част на композицията на картината. Това е конят на страданието, на рева. Но от друга страна, конят може да бъде прочетен и хоризонтално, като устремен от ляво надясно конник, носещ факела на светлината, надеждата.

жената в ада
Да разгледаме жената във ваше дясно. Къде се намира тя според вас?
   

В огъня. Обърнете внимание на ръцете, именно по този начин в иконите и средновековната стенопис се изобразява адът. 

 

В този смисъл какво е внушението в картината на Пикасо за хората, които разпознават този сюжет от средновековното изкуство? В какво се е превърнал светът в условия на бомбардировка?
     

Разбира се, в ад. Космосът от сътворен за шест дни „твърде добър“ свят („И видя Бог всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро. Биде вечер, биде утро – ден шести.“ (Бит. 1:31), „твърде красив“ свят, създаден специално за човека („И насади Господ Бог рай в Едем, на изток, и там настани човека, когото създаде“(Бит. 2:8), е превърнат от рай в ад. От кого? От самия човек, който според Божия промисъл е трябвало да „господарува“ над земята (Бит. 1:28) „като я обработва и пази“ (Бит. 2:15). След грехопадението, след като вкусва от дървото за познаване на доброто и злото, човекът превръща земята в ад. Защото вкусването от дървото за познаване на добро и зло включва опознаване на крайната степен както на доброто (Божието милосърдие и изкупителната жертва на Божия Син Христос), така и на злото върху себе си, върху собствения си опит. 

космос

Думата „космос“ (κόσμος) е гръцка и означава „подреден“, „оформен“. От същия корен се образува и глаголът κοσμεῖν („космейн“) – „украсявам“. Такъв е произходът на думата козметика („украсявам“) в българския. В този смисъл идеята за красотата е иманентна на света. Светът, космосът е нещо красиво, нещо, в което има светлина. Светът, космосът, лишен от красотата и светлината (какъвто е представен в картината на Пикасо), вече не е свят или вече е свят за нечовеци.

формата на главите
Обърнете внимание на формата, която образуват главите и вратовете на персонажите, изобразени на картината. Всички те са нарисувани по един и същи начин, само че обърнати, завъртени в различни ъгли. На какво ви прилича тази форма?
     

Не приличат ли на капки, на сълзи?

В час по литература
Докато обсъждахме картината  в XI клас, ученичката, която по-рано беше видяла бика с човешки очи, точно на този ми въпрос възкликна:
– Виждам Дали.  
– Как Салвадор Дали!? – попитах.
– Именно – и веднага потърси в интернет и ми показа картината „Сън“ на Салвадор Дали. Формата на Съня, подпряна на кокили, при Дали прилича на формата на лицето, носещо светилника в „Герника“. Ето затова е хубаво да обсъждаш литературни и художествени произведения с ученици, винаги откриваш нещо ново за себе си.
– Плагиатствал ли е? – попита някой.
– Не, по-скоро става дума за скрит цитат. Но може ли да провериш от коя година е, за да видим дали Дали присъства в „Герника“, или „Герника“ присъства в „Съня“ на Дали.
– 1937 г. – отвърна ученичката.
– Как, същата година!? А през кой месец?
Не пишеше. Но така или иначе съпоставката на двете произведения би породила още едно цяло измерение от смисли. За да не претрупваме текста обаче, няма да се спираме на това. Ако желаете, пишете в коментарите по този въпрос.

 

Салвадор Дали, Сън (1937 г.)

Пикасо, Герника - детайл  (1937 г.)

цветето
Всичко ли е безнадеждно в тази картина, забелязвате ли символ на надеждата?
     

Цветето до счупения меч на рицаря на печалния образ най-долу. Да, най-отдолу, но в центъра на композицията, точно под светилника горе, който също е в центъра. Вижте колко бледо е обаче това цветенце. Едва видимо. Може би защото светлината, идеща от светилника над него, е малка. Малка, но все пак светлина, нали? Може би нямаше да видим това цвете, тази надежда, ако не бяхме се спрели да разгледаме картината – първо започвайки от най-ясните и разбираеми елементи и постепенно стигайки и до най-незабележимите. Може би така е и в живота, улисани в хиляди безсмислени грижи, ни убягва най-важното, същественото, онова, което е невидимо за очите, онова, което Сали Яшар търси, съзерцавайки по около 6 часа на ден звездите. Но какво ще се случи все пак с цветенцето, ще оцвети ли отново безцветния свят? Не знам, разбира се, може би тези лица сълзи са всъщност и лица капки, които ще го напоят и то ще израсте и ще оцвети отново света, ще го направи "по-мъдър", "по-хубав от песен, по-хубав от пролетен ден...".

– Но оттогава вече са изминали почти 90 години, а комай цветенцето все още е толкова бледо.

– Може би са необходими още.

– Какво – лица капки ли, или лица сълзи?

– Още лица.

– Още колко, много ли?

– Поне още две.

– Намекваш, че ние трябва да станем лица капки ли?

– Защо не?

– Но цветенцето сега е дори още по-бледо, да бях сигурен, че нашите лица щяха да са достатъчни, щях на драго сърце да се съглася.

– Но можеш да бъдеш напълно сигурен, че ако ние не станем лица, лицата на земята никога няма да бъдат достатъчни, за да израстне цветенцето, и тогава всичко, направено досега от поетите, художниците и апостолите, и всичко, което ще бъде направено за в бъдеще от поетите, художниците и апостолите, ще се окаже напразно, тъй като цветенцето никога няма да разцъфне в пълния си блясък без нашите лица.

---

[1] Трябва да кажем, че Бог сътворява светлината през първия ден, а светилата – слънцето, луната и звездите – през четвъртия. Това означава, че светлината, създадена през първия ден, е различна от тази на светлинните тела, т.е. може да се разбира метафорично – като духовна светлина, незрима светлина.