Музиката в картините на Данте Габриел Росети

    Данте Габриел Росети няма нужда от представяне, тъй като дори само фактът, че е един от създателите на викторианското движение на прерафаелитите, добавен до името му, вече прави културните натрупвания около личността му главозамайващи. Затова направо да преминем към тази великолепна колекция от негови картини, обединена както около от един и същи модел, Алекса Уайлдинг, и един колекционер, Фредерик Лейланд, така и от присъствието на музикални инструменти в тях (всъщност в две от картините такива няма, а едната от тях не е мислена за Лейланд, но въпреки това могат да бъдат разглеждани като част от един и същи логос).

    Всъщност много широко разпространен художествен похват в различните изкуства през Викторианската епоха е синестезията, или т.нар. трансфер на възприятията, представяне на една идея за възприятие чрез изразните средства на друга. Пример за такова нещо можем да намерим в разказа „Лигея“ на Едгар Алън По, където чрез метафората на звука от струнни инструменти е предадена идеята за загадъчността на погледа на едноименната героиня (…I have been filled with it by certain sounds from stringed instruments).

    Това, което е характерно за представените в тази серия картини на Данте Габриел Росети музикални инструменти, е, че те само наподобяват реални музикални инструменти, но в никакъв случай не могат да бъдат идентифицирани еднозначно с реално съществуващ или съществувал някога музикален инструмент. Освен това те или пръстите на моделите се намират в такива позиции, при които не може да бъде възпроизведен никакъв звук. Т.е. жената в картините само привидно свири на музикален инструмент, но при по-внимателно вглеждане може да се види, че възпроизвеждането на звук е невъзможно. 

    Преди да преминем към кратко описание на произведенията, нека да направим кратък преглед на някои от представите за музиката, изразени в митологията и литературата. На първо място, това е митът за Орфей, където музиката е тази, която осъществява връзката с отвъдното. Музиката свързва тракийския цар с преминалата в царството на Хадес негова възлюбена Евридика. В този смисъл може да бъде отбелязана идеята за музиката (и то в струнен вариант) като способ за извикване на представата за време и пространство, далечни на тук и сега, или музиката като способ за извикване на някакъв несъществуващ, фееричен топос (място). Но докато в този мит имаме мъжки протагонист, Орфей, който свири на струнен музикален инструмент, когато в митологията тази роля се изпълнява от жена, например сирените, музиката има съвсем друга символика, а именно идеята за изкушението, фаталното привличане и прелъстяване. В този смисъл музиката функционира като метафора на прелъстителната сила на женската красота. Същата идея може да бъде открита и в един от най-често цитираните от критиката източници на вдъхновение за тази серия картини на Росети – стихотворението на Джон Кийтс La Belle Dame sans Merci. Ето част от него:

I met a lady in the meads,
Full beautiful, a fairy’s child;
Her hair was long, her foot was light,
And her eyes were wild.
I made a garland for her head,
And bracelets too, and fragrant zone;
She looked at me as she did love,
And made sweet moan
I set her on my pacing steed,
And nothing else saw all day long,
For sidelong would she bend, and sing
A faery’s song.

Лейди Лилит

    Първата картина от серията на Росети Жени с музикални инструменти е Лейди Лилит. На нея е представена красива жена с кремавобяла и почти кипридена кожа, със змийскозелени очи и дълги, дълги златисточервени коси, облечена в бяла рокля, която се свлича по рамото ѝ. Жената е седнала на изящно кресло до розов храст, в пространство, което може да бъде дефинирано като фееричен будоар, решеща косите си, вгледана в образа си (скрит от окото на зрителя), отразен в малко тоалетно огледалце. От лявата ѝ страна има голямо стенно тоалетно огледало с две свещи, в което се отразява по нереалистичен начин градински слънчев пейзаж. Всъщност това огледало е разположено по такъв начин, че би трябвало да отразява нас, наблюдателите. Дългите коси на Лилит заемат голяма част от платното и не могат да не извикат представата за образа на безмилостната красавица от поемата на Кийтс, чиято красота е описана с три белега – дългите коси, ходилата и очите (Her hair was / long, her foot was light / And her eyes were wild). Също така във венеца от бели цветя, поставен на коленете на Лилит, може да бъде припознат венецът на безмилостната дама от поемата на Кийтс (I made a garland for her head) – това е венецът, който е направила за нея поредната ѝ жертва. В този смисъл с всички тези атрибути в изображението от Росети би могъл да бъде разпознат образът на жената изкусителка. В сонета, с който художникът поет придружава картината, косите на Лилит са описани като „омагьосващи“, „първородно злато“ или „първото злато“ (her enchanted hair was the first gold). Всъщност за християнското изкуство дългите разпуснати коси винаги  са били символ на суетното и греховното.

    За да допълним логосното (семантичното) богатство на картината, нека да обърнем внимание на символиката на цветята. Така например белите рози около Лилит, която според юдейската легенда била първата жена на Адам, биха могли да отразяват популярната в Англия легенда, според която първоначално розите в Рая били бели, но когато Ева, пленена от красотата им, се навела да целуне една от тях, всички се изчервили. В този смисъл пространството, в което се намира Лейди Лилит, би могло да бъде възприето като Рая преди Ева. Цветето в долния десен ъгъл е мак – символ на съня и смъртта. Макът също така е и атрибут на римската богиня на любовта Венера. Цветята на тоалетката пък могат да бъдат идентифицирани като лилав напръстник, което е красиво, но отровно цвете.

    Последното нещо, на което бих искал да обърна внимание, е един стих от придружаващия картината сонет, който Росети написва:

And, subtly of herself contemplative,
Draws men to watch the bright web she can weave,
Till heart and body and life are in its hold.

Лейди Лилит привлича, увлича, въвлича в мрежите си от коси дори когато е сама в своя будоар, загледана, съзерцаваща (herself contemplative) себе си, в ръчното огледалце. Какъв образ вижда обаче Лейди Лилит в своето огледалце?

***

    Мотивът за съзерцанието в този изобразителен цикъл е централен и е задълбочен в следващата картина, озаглавена Вероника Веронезе, замислена да бъде окачена на една стена заедно с картината на Лейди Лилит (образувайки един своеобразен диптих). Двете картини всъщност украсяват и до днес салона на Фредерик Лейланд, изложени една до друга между камината на малката стена на салона. Това са и единствените платна на тази стена. Вероника Веронезе е замислена да бъде огледален образ и пълна противоположност на Лейди Лилит. Вероника трябва да изобразява алегория на чистата душа, на творческата душа и дори нещо повече – на божествения образ, по който е създаден човекът. В този смисъл името Вероника не е случайно. Вероника е жената, която подава кърпата си на Христос, когато Той отива към Голгота, и в тази кърпа се отпечатва образът на Спасителя. 

Вероника Веронезе

    Но какво всъщност представлява картината? На преден и единствен план е изобразена същата жена (същият модел), седнала пред писалището си в поза противоположна на тази на Лейди Лилит, замислена, заслушана в песента на канарчето до главата ѝ, или пък обмисляща музиката, която е започнала да пише. До нотната тетрадка на масичката са разпръснати цветя, идентифицирани от много изследователи като иглики и нарцис, отпращащи към мита за Нарцис и Ехо, или отново към идеята за отражението. Под картината Росети изписва фиктивен текст на френски, чрез който обяснява сюжета така: Вероника пише първите ноти в тетрадката си, след което понечва към виолата си, за да материализира своя блян. Но преди да вземе инструмента си, застива за миг, заслушана в птичето, което я вдъхновява. Текстът завършва с думите: „C'était le mariage des voix de la nature et de l'âme – l'aube d'une création mystique“ („Това беше бракосъчетание между гласовете на натурата и душата – началото на едно мистично творение“).

    Много изследователи обръщат внимание на необикновената форма на „цигулката“, която не прилича на реално съществуваща. Всъщност всички музикални инструменти, изобразени в този цикъл картини, нямат реални образци, а освен това, както вече отбелязахме, женските персонажи ги използват така, че реално да не може да бъде възпроизведен никакъв звук. Всичко това има за цел да откъсне зрителя от реалността и да го пренесе в един друг свят, в друго измерение. Първообраз на струнния музикален инструмент на Вероника може да бъде намерен в една картина на Паоло Веронезе (съвпадението на фамилиите на прочутия ренесансов художник и персонажа от картината на Росети не е случайно), на която е изобразена Сватбата в Кана. Данте е имал възможност да наблюдава на живо картината по време на своя меден месец в Италия. В писмо до брат си той пише за нея, че това е „the greatest picture in the world beyond a doubt“. На картината един от музикантите свири на същия струнен музикален инструмент, на какъвто свири и Вероника. Друга реминисценция с тази картина е орнаментът на зеленото перде зад Вероника, който е същият като на покривката на масата, до която свири музикантът от картината на Паоло Веронезе.

***

Увенчаната

    Следващата картина от цикъла с музикалните инструменти е озаглавена La Ghirlandata. В нея отново се среща същият модел, същият персонаж, който обаче този път сякаш гледа съзерцателно към нас. Заглавието поставя акцент върху идеята за венеца и за човека като венец на творението. Музикалният инструмент тук може да бъде идентифициран като арфа, като необикновена арфа или като арфата, която едновременно не съществува, но и съществува в едно друго, може би библейско измерение. Това може да е арфата на Давид (който също е свирил на арфа), именно в псалмите на когото човекът е възпят като венец на творението (Пс. 8). Двете ангелчета, заслушани в музиката на Ghirlandata, застанали малко над главата ѝ, могат също да бъдат разгледани в контекста на Псалом 8: „Що е човек та да го помниш, и син човечески, та го спохождаш? Понизил си го с малко нещо спроти Ангелите: със слава и чест си го увенчал“ (Пс. 8: 5 – 6).

***

Римската вдовица

    Следващата картина, която ще разгледаме, е Римска вдовица (Dîs Manibus). Маните (Manes) били душите на смъртта, които са обожествявани в Античен Рим и се считали за пазители на огнището, дома. На картината виждаме същото лице в образа на римска вдовица, която свири на два струнни музикални инструмента в колумбариума до мраморната урна на своя съпруг. Над урната е окачен сребърният брачен пояс на  Papiria Gemina (съпругът ѝ е Lucius Aelius Aquinus), символизиращ вечната привързаност към съпруга. Одеждите на жената са светли, бели, какъвто е бил цветът на траура за благородниците в Рим.

***

Сирената

    Класическата идея от древността за жената с музикален инструмент – сирената – е представена в картината A Sea Spell. Фаталната жена, която привлича моряците към гибелта им. Жената е изобразена в почти същата поза на Лейди Лилит, с коса, отметната назад, така че да разкрива лявото рамо. Облечена е в някаква прозрачна материя, която обаче е изкусно надиплена, така че да не разкрива нищо от тялото ѝ, но в същото време личи, че е направена така, че ако жената се изправи, одеждите ѝ да се свлекат. Въпреки очевидната алюзия към сирените изкусителки, които примамват с музиката си моряците към гибел, при по-внимателен анализ бихме могли да забележим, че при такова разположение на пръстите, физически звук от магическия музикален инструмент не може да бъде възпроизведен. Самият персонаж пък по-скоро е замислен като потънал в някакво съзерцание, може би в самата себе си, както Лейди Лилит. Също така въпреки цялата си статика при по-внимателно вглеждане би могло да се открие, че в картината е създадена илюзията за движение, за застинал в движението си вихър. Гънките на одеждите изглеждат така, сякаш вятърът е повдигнал плата, който се е увил около дясната ръка на жената, чиито коси са повдигнати нагоре и надясно, сякаш са са се увили около клонката на наровото дръвче. Тук е мястото да си припомним картината на Сандро Ботичели – „Венера“. Там римската богиня на любовта, покриваща с дългите си златисти коси своето голо тяло, застанала в статична поза, със съзерцателен, замислен и печален поглед, върху мидена черупка, задвижвана към кипридения бряг от зефирните ветрове, докато Хлорис се е втурнала да посрещне новородената богиня, носейки одеждите ѝ. Всъщност Росети често е бил критикуван за преувеличените, изкуствени пози на своите женски персонажи, за издължените им вратове и неудобни разположения на ръцете. Други обаче виждат в това именно влиянието на флорентинския маестро.

***

Красивата ръка

    В картина La bella mano (Красивата ръка) виждаме същия персонаж, но този път не в образа на Лилит, не в образа на Сирена, не в образа на Творец, не в образа на Вярната жена, тъгуваща за своя любим, а в образа на самата Венера, която се подготвя за любовна нощ. Тук отново можем да открием реминисценции с Венера на Ботичели, например съдът, над който мие белите си ръце, прилича на мидената черупка, върху която Венера на Ботичели пристига в Кипър. 

Автор: Влади Владев