„Блудният син“ на Рембранд

           Всичко започна с темата за есе „Пътят, по който оставям следи“, която зададох. Исках в есето да залегне идеята, че когато върви по утъпкани пътища, човек не може да остави следи. Човек може да остави следи само прокарвайки нови пътища, само поемайки по места, където още не е стъпвал човешки крак, каквито са пустините или Космосът. Бих търсил / в простора / далечна / планета. Нали? А после…

Рембранд, Завръщането на блудния син (1668 г.)

После се вгледах в картината на Рембранд „Завръщането на блудния син“. Още преди да задам есето, бях решил да напиша нещо за тази картина просто за да я съпреживея по-добре, за да я разбера, за да я схвана. И гледах картината… Гледах сина… Бащата, умилен, положил двете си ръце върху рамото и гърба на детето си. Знаете историята – синът поискал от баща си полагащия му се дял от наследството, след което напуснал къщата, прахосал набързо имането в разгулен и празен живот и изпаднал до положение да бъде петимен да се храни с рожковите, които давали на свините. Накрая, изпосталял, изгладнял, зажаднял, алчущ!, решил да се върне, казвайки си: при баща ми наемниците се хранят по-добре, ще се върна и ще го помоля да ме приеме като един от наемниците си, защото съгреших и съм недостоен да се нарека негов син. „И стана, та отиде при баща си. И когато беше още далеч, видя го баща му, и му домиля; и като се затече, хвърли се на шията му и го обцелува.“ (Лук.15:20) Погледнете отново картината! Ето го бащата! В чест на завърналия му се син той е заръчал да докарат и заколят „угоеното теле“. Ето го и синът, прибрал се в края на житейския си път, напълно изтерзан, изнемощял, с прокъсана дреха и с разкапали се от ходене обуща. Колко ли пъти е падал по пътя си изтощен, обезнадежден, съкрушен? Прибрал се след напразно пропилени жизнени сили, без да е направил нищо с живота си, без да е построил нищо, нищо, абсолютно нищо. Дори една каруца, дори една мелница… И си казах: а нима този син е оставил следа? Не, разбира се, вижте какви са обущата му! Та какви следи биха могли да се оставят с тях? Но как, как само завършва животът му! А?! Вгледайте се в картината, та нима би могла да има по-голяма радост от тази, която изпитват в този момент синът и бащата? Как ми се прииска и моят живот да можеше да завърши така, и аз да кажа: „татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син“! В елегията на Димчо Дебелянов любовта придобива още по-свещени черти в неизмеримия миг на раздялата. А колко по-свята, колко по-свещена би била в неописуемия, в свещения миг на завръщането? „Ах, голяма радост, голяма дунанма беше снощи в къщата на Чауша!“ – помните ли, от „Песента на колелетата“?

И се замислих, та каква следа толкова искам да оставя аз, ако накрая не се завърна при баща ми. Кое е това човешко дело, което би могло да се сравни с щастието, което изпитват бащата и синът от картината на Рембранд? А и нима бих могъл да оставя такава следа, от която чак толкова да се нуждае светът? Светът няма нужда от следи, тъй като най-важните следи в него вече са оставени – от Христос – следите към вкъщи, следите към възвръщането на човешката „прадедовска чест“, ако си послужим с думите на св. Кирил Философ.

Имаше ли смисъл да измислям самолетите? С това само заблудих хората, които винаги са искали да полетят, че вече са осъществили мечтите си. Да, те вече могат да летят, затова повече не мечтаят да полетят. Но след като вече не мечтаят да полетят, никога няма да достигнат до мястото, докъдето винаги са копнеели да стигнат – до Бога.

Имаше ли смисъл да построявам ветрените мелници? С това само заблудих хората, че хлябът е всичко, което им трябва, и те вече не изпитват глад за хляба – онзи, насъщния, който наистина им трябва. И колко смешен бях, когато исках, въоръжен с едно старо копие и яхнал една стара кранта, да срина тези сътворени от мене чудовища!

А има ли смисъл да измислям философския камък и да проникна в тайната на безсмъртието? Та нали тогава хората ще заживеят вечно и така завинаги ще останат откъснати от Бога.

Бих искал някога да съм на мястото на сина от картината на Рембранд! Знам само, че приличам на него по огорчението, което съм причинил вкъщи със заминаването си. Приличам на него по обръснатата си от добродетели глава. И моята дреха като неговата вече по нищо не свидетелства за благородството на къщата, която отдавна вече съм напуснал. Краката ми вече не ме държат, обущата, с които тръгнах, вече са износени и изпокъсани. Как ще се прибера обратно?

Разгледайте погледите и лицата на останалите свидетели на завръщането ми. В очите им се чете радост, примесена с удивление и състрадание. Безмълстват. Сякаш, съзерцавайки ме, са се замислили за това колко хубаво е, че никога не са напускали бащиния ми дом. Ето, правият господин с брадата, с червеното наметало и бастунчето. От една страна, той се радва на завръщането на сина, но от друга, в погледа му се чете съжаление и мълчалив упрек за пропиляното от мене. А какво съм пропилял? Имането ли? Не, а миговете, в които ме е нямало. Но какво толкова, след като съм се завърнал и ми предстои цяла вечност да съм с отеца? Какво са няколко десетки години, след като ми предстои цяла вечност да съм си отново у дома? Защо ме гледат и той, и всички с такова състрадание и съчувствие? Какво са няколко изгубени мига пред вечността? О, много са, много са. Това е като пшениченото зърно вяра на Вапцаров. Миг откъснатост от Бога е ужасно, непоносимо страдание. Приседналият и кръстосал крак господин с черната шапка от меко кадифе сякаш в този момент си дава сметка колко ли съм изстрадал, отдалечен толкова години от дома на Отца ми. Да, именно изстрадал, защото всички тези плътски удоволствия, по които съм прахосал дела от бащиното си имане, са нищожни удоволствия пред благото на това да си си вкъщи. Или нещо повече, спрямо благото на това да си си в бащината къща, тези плътски удоволствия са истинско страдание. Вижте и лицето със златистите коси зад баща ми. Колко е ясно то! Сякаш пред него се случва някакво чудо, някакво тайнство – тайнството на моето завръщане. Според мен всички тези люде не са се надявали да се върна. Защото дори миг откъсване от Бога, крие опасността никога повече човек да не се завърне при Него. В притчата по-старият син възроптава, че бащата е наредил да се заколи угоеното теле за прахосалия имота си с блудници син. Но в картината на Рембранд всички са просто потресени, поразени, удивени от чудото на моето завръщане.

И вижте в колко удобни пози са застанали, сякаш им предстои да гледат, да съзерцават и да осмислят дълго, дълго случващото се в този момент, сякаш този момент ще продължи цяла вечност. Човекът отдясно се е опрял на бастунчето, държейки ръцете си една в друга, сякаш стои в църква; младежът с кадифената шапка е приседнал и подхванал крак; жената пък отзад се е подпряла на колоната.

Но най-вече вижте колко щастлив и умилен е баща ми – сякаш камък е паднал от сърцето му, сякаш никога досега радостта му не е била пълна. И този червен цвят на дрехата му – да, това е цветът на царственото достойнство, но е и цветът на страданието. Колко ли е изстрадал по време на отсъствието ми? Със сигурност много повече от мене. Как няма да поиска да заколят угоеното теле, когато самият той е бил готов да понесе всякакви страдания на тоя свят, за да ме прибере при себе си!

И вижте тази топла палитра от цветове, която грее от картината. Тук са всички багри, за които жадува душата ми – керемиденочервено, охра, кайсия, златоткано, сияйно. Цветовете на уюта, на огнището, на състраданието. На състраданието. Дори и листата на смоковницата, изписани с едно драдедамово зелено, като шала не на Соня Мармеладова, но на момичето от картината на Иван Милев „Арап отвлича бяло момиче“. Казват, че живописта на предметния свят при Рембранд не съвпада с цвета и формата на предметите, които са изобразени. Цветът при Рембранд по-скоро изразява художествената, или емоционалната същност на предмета, отколкото неговото предметно-битово значение.

Ами светлината, озарила челото и лицето на баща ми, сякаш засияла в мига, когато той е поставил ръцете си на гърба и рамото ми. И въпреки че съм затворил блажено очите си, аз виждам, може би с душата си, тази светлина на лицето му. Колко е хубава картината на моето завръщане! Като прекрасен сън, на който никога няма да мога да се насънувам!

Всъщност цялото платно прилича на съновидение, в което „като през мътно стъкло“ (1 Кор. 13:12), почистено с магическа четка, ние бихме могли да надникнем и да засънуваме. Или да се присъединим, прекрачвайки прага на нашата измамна действителност и влизайки в един въжделен сакрален свят, към кръга на останалите четирима свидетели на чудото на завръщането на блудния син и да закопнеем и ние някога да бъдем посрещнати така, че бащата да рече на слугите си: „изнесете най-хубавата премяна и го облечете, и дайте пръстен на ръката му и обуща на нозете; па докарайте и заколете угоеното теле: нека ядем и се веселим, защото тоя мой син мъртъв беше, и оживя, изгубен беше и се намери“ (Лук. 15:22 – 24).

        – Сали уста – каза той, – каруците, дето ги правиш, себап са. Все е хубаво, като се връщаш, да те познаят вкъщи и да излязат да те посрещнат! Вече не мога да вървя. Вижте какви са обущата ми! Иска ми се да можех да се кача на една такава каруца от видението на Сали Яшар и добрите животни да ме откарат вкъщи. Бих искал да можех да кажа, че бихме могли да изковем пеещите колелета на една такава каруца от нашите добродетели, но не мога. По-скоро такива колелета биха могли да бъдат нашите молитви. Молитви?! Но за какво да се молим, какви думи да изречем? Няма да изричаме думи, ще безмълстваме, съзерцавайки картината, както останалите четири лица в нея. Погледнете, те сякаш също се молят.