За Рождество

Може да има значение само това, че думите са били произнесени и са се запазили, а кой и къде ги е произнесъл, е без значение?

(Авиатор, Евгений Водолазкин)

Има ли значение какви думи изричаме? Очевидно. Защото езикът е съкровище, а как човек се отнася със съкровището си, е от съществено, екзистенциално значение. Езикът е съкровище – едновременно съкровено и скрито, което ни отличава и възвеличава като венец на творението. Но ако езикът е съкровище, значи думите, които произнасяме, са нашето отношение към съкровището ни (или просто показват какво е съкровището ни).

Думите, които изричаме, раждат ли се? Очевидно. Щом някой задава такъв въпрос, очевидно е намислил нещо, очевидно притежава аргументи за по-причудливия отговор. Добре, но ако думите се раждат, значи те ни принадлежат, значи са част от нашата същност. Плът от плътта ни, или по-точно лик от лика ни. Само в нещо родено от нас ние оставаме, пребъдваме. Богородица ражда Христос и така човечеството пребъдва в Бога.

Ние обаче раждаме думите си в общение, посредством думите, произнесени от други лица. Без общение, без други лица, в нас не могат да се родят думи, наши собствени думи.

Но да се върнем на въпроса, който си задава героят от романа на Водолазкин – има ли, има ли значение от кого са произнесени думите? Може би не, защото в самите думи проличава лицето, което ги е произнесло. Както в чедото проличава бащата, както в Сина – Отца.

Лирическо отстъпление

Всъщност думите остават и има начини да бъдат запазени, така че да не горят или да не отлетят, за разлика от лицето, което ги е произнесло, което често не живее, а изгаря в думите, за да заживее в тях. Яворов, Две души. Ликът на човека, произнесъл думите, проличава в думите, живее в думите. И никой не би отрекъл, че думите могат да въздействат дълго след като са били изречени от някого. Но ако едно нещо е способно да въздейства, значи трябва да е одухотворено, живо. И така, ликът на човек проличава в произнесените думи в своята пълнота и ако някой историк „възкреси“ биографията на този човек, тя няма да бъде в състояние да ни въздейства повече от произнесеното от самия човек слово. И ако тази биография би имала някакво въздействие върху нас, то това въздействие би се дължало на думите на автора на тази биография. Защото ако един биограф ни представи образа на даден автор някак си очернен, принизен, в този образ по-скоро ще проличи принизеният образ на биографа, а верният образ на автора ще остане в произнесените от него думи.

Да вземем например фразата „Красотата ще спаси света“, която Достоевски написва в един от своите велики романи. И макар тази фраза да не е изказана в писмо или дневник на писателя, да не е изказана пряко дори от главния герой в романа, в нея присъства ликът, прекрасният лик на човек, дълбоко болеещ за спасението на света и дълбоко вярващ в преобразяващата сила на духовната красота. Подобен прекрасен човешки лик проличава и в стихотворението „Ще бъдеш в бяло“ на Пейо Яворов, в което духовната красота на възлюбената дава такава духовна сила на лир. Аз, че дори светът да се окаже в съсипни, той би намерил и тогава даже обломки, от които да създаде нов свят.  

Говорейки за произнесеното, изреченото слово като за раждане, може да се направи препратка към диалога „Пир“ на Платон. Ние обаче ще се откажем от подобен ход, но пък ще използваме случая да наречем произнасянето, изричането на думи пиршество, пиршество на словото, пиршество на словото на любовта.

        В този смисъл, връщайки се на въпроса, с който започнахме – има ли значение какви думи изричаме? –  бихме могли да отговорим утвърдително. Да, има значение какви думи изричаме, защото, бидейки дарени със способността да изричаме думи, сме като поканени на пиршество, което пиршество е сватба, а сватбата е събрание в любов, значи нашите думи трябва да бъдат славословие на любовта. Защото в противен случай ще ни кажат: „приятелю, как влезе тук, като не си в сватбарска премяна?“ (Мат.22:12) И ние ще мълчим, обезличени, защото нашето лице проличава именно в словото и само в словото. И ако словото ни не е славословие, както и да сме облечени отвън, отвътре ще изглеждаме като непременени за сватба, ветхи (така се пише!), защото само в словото, само в славословещото слово се обличаме и проличаваме, и пребъдваме. Неслучайно ангелите са ангели, защото те само славословят, защото пеят, възкликват, възгласят победната песен и казват: Свят, свят, свят е Господ Саваот! Цялата земя е пълна с неговата слава!“ (Ис. 6:3). 

Рождество, XV в.