Ако можехме да летим...

        Но човек вече може да лети. С машините, които са дело не неговите ръце, в които са въплътени неговите идеи и копнежи. Нещо повече, с машините човек може да лети дори и в Космоса, да търси далечни планети. Да, но май не е същото. Нещо повече, летенето с помощта на машините само доказва, че дори някой ден човек да можеше да полети като птиците със собствени криле, това пак нямаше да бъде летенето, за което е мечтал и на което някога навярно е бил способен.

Как така? Ами така. Това, че можем да летим, не ме изпълва с щастие и не отслабва носталгията ми по полета, присъща комай на всяко човешко същество. Това летене не ме опиянява, както е опиянило някога Икар. Това летене не е променило човека, не го е облагородило по никакъв начин. Какво летене е тогава? Щом човекът си е останал същият. Какво осъществяване на мечта е тогава? Това е просто по-бързо придвижване от точка А до точка Б с цел по-бързото пренасяне на стоки, пътници и товари, и нищо повече. Никакво чудо, никакво вълшебство, никакво тайнство. Нула.

Истинският полет би могъл да бъде само духовният полет, висотата на мисълта, надмогнала притеглянето на приземените ни мисли. Летенето с машина не е нищо повече от една груба проява на здрав разум, която още повече отдалечава човека от осъществяването на истински духовен полет, в който човек преодолява здравия разум на материята, на материализма, на американизма. Машините само създават илюзията, че човек е осъществил мечтата си да полети, за да не може вече да мечтае истински да полети. За да не може вече да бъде човек в пълния смисъл на Словото, в пълнотата на своето достойнство.

Летенето е един от най-древните копнежи на човека. То е иманентна характеристика на човека и е залегнало в най-архаичните религиозни и духовни проявления. В много извори за шамански практики сред общности по целия свят например бихме могли да прочетем за случаи на левитация и факирски номера, създаващи у присъстващите илюзията, че шаманът полита. Но целта на тази илюзия за полет с тяло е по-скоро елементарен външен знак за истинския екстатичен полет, който е успявал да осъществи шаманът с духа си, достигайки Бога и разговаряйки с Бога. Няма нищо необикновено в това човек да може да се издигне над дърветата с тялото си или да прелита между покривите на къщите, но колко по-необикновено, колко по-чудно е човек да се извиси с духа си до Бога и да поприказва с Бога!

Ако можехме да летим… нашата мисъл щеше да се рее свободно из облаците. Ако можехме да летим, вятърът щеше да чорли перчема ни… Ако можехме да летим… щяхме да можем да въздъхнем дълбоко, все едно зачерпваме в небето синьо със сребърен бокал. Ако можехме да летим, мисълта ни щеше да е свободна от предразсъдъци, от егоизъм, от чужди мнения, от празнота, от чоплене на семки… Ако можехме да летим, щяхме да сме постигнали щастието на земята и в небесата щяхме да виждаме Бога.

Ако се появеше дон Кихот, той би се втурнал със своето разтърсващо копие срещу самолетите, тъй като би разпознал в тях дракони чудовища. О, за съжаление, само той би прозрял чудовищната природа на самолетите. Тъй като самолетите не са нищо повече от една илюзия, една грозна чудовищна химера, че човек може да лети. И наистина, как да не са илюзия? Дори да си представим най-мощния самолет на света, който някога подобно на Вавилонската кула човек ще сътвори, който ще се движи със скорост няколко пъти по-висока от скоростта на светлината, ясно е, че дори и такъв самолет никога не би могъл да достигне Бога, нали? Нещо повече, много по-бързо този самолет ще ни отдалечи от Бога. Колкото повече умствени усилия хвърляме да развиваме и усъвършенстваме машините, толкова по-малко умствени усилия полагаме да усъвършенстваме себе си, така че да се опитаме да долетим до Бога с това, с което наистина можем да Го достигнем – нашата пречистена лекокрила мисъл.  

Всяка духовна авантюра, всеки духовен подвиг е опит за летене. „Виж, ако всеки човек беше по едно слънце, по една планета…“ – пише Петя Дубарова в дневника си. Тогава най-прекрасната планета, която щяхме да можем да открием, щеше да бъде Другият. Но тази планета се намира много, много далече и за достигането ѝ ще трябва да преодолеем собственото си Аз, егото си. Но това май беше смисълът на любовта по Владимир Соловьов и това въобще не прилича на заключение. Точно така. Как да го поправим? Да го изтрием ли? Не, давай използваната литература вместо заключение. Чудесно! Използвахме Мигел де Унамуно, Никола Вапцаров, Осип Манделщам, Михаил Лермонтов, SOAD, Мирча Елиаде, Библията… а, и май Бодлер. Бодлер ли, че къде пък? Ами онова там с американизма, но няма значение, можем и да не го броим. 

Роберто Фери, "В името на Бога"

Автор: Влади Владев