Смирението - най-великият подвиг на Ахил

Кой е най-големият подвиг на Ахил?
 

Разбира се, това едва ли е неговата победа над Хектор, когото дори Аякс на два пъти без малко не побеждава. А и неслучайно, за разлика от холивудската интерпретация, Хектор първо побягва като „гълъб, треперещ безспир от боязън“ пред „планински сокол хищник“, и едва след това, подмамен от богиня Атина Палада, се решава да приеме двубоя. (Тук е уместна една малка препратка към картина на флорентинския ренесансов художник Андреа дел Верокио „Кръщението на Христос“ (1480 г.), в която взимат участие Леонардо да Винчи и Пиетро Перуджино. На тази картина се вижда точно обратното, гълъб, символ на Светия Дух, да подгонва сокол хищник.) 

 

Кръщението на Иисус, Андреа дел Верокио, Леонардо да Винчи, Пиетро Перуджино (1470 – 1475 г.)

Но да се върнем отново около VIII в. преди Христа.
Забележително е, че Омир представя Хектор не само като неравностоен противник на Ахил, но защитникът на Троя не е равностоен дори и на останалите от големите ахейски герои (той никога не влиза в битка нито с Одисей, нито с Диомед, нито с Агамемнон или Менелай) – всичко това сякаш има за цел да омаловажи убийството на Хектор като геройски акт, като подвиг от страна на Ахил и да насочи погледа на читателя или слушателя (тъй като по времето на Омир, а и дълго след това „Илиада“ се е рецитирала на глас) към героичност, проявена другаде. „Дето си толкова храбър, това ти е дар от безсмъртен“, пък казва Агамемнон на Ахил по време на тяхната разпра. Т.е. храбростта на Ахил се схваща като дарено качество от бога, а не като качество, придобито и изградено от самия герой.
Кой тогава е подвигът на Ахил, който възпява Омир, неслучайно любим поет на Платон?
Едно стихотворение на английската поетеса Кристина Росети (Who Shall Deliver Me?) започва така:

God strengthen me to bear myself;
That heaviest weight of all to bear,
Inalienable weight of care.

All others are outside myself;
I lock my door and bar them out
The turmoil, tedium, gad-about.

I lock my door upon myself,
And bar them out; but who shall wall
Self from myself, most loathed of all?

Навярно победата над себе си, над гнева, който „в лудост и мъдрия хвърля, бидейки много по-сладък от течния мед на пчелите“, е същинският подвиг на Ахил. През възпетия от Омир 51-дневен период от Троянската война Ахил преминава от гняв в гняв, от „гибелен гняв“ към Агамемнон (заради алчността и користолюбието на „мощния цар на мъжете) към опустошителен гняв към Хектор (заради убийството на Патрокъл, най-близкия приятел на Ахил). Сам Агамемнон в Първа песен казва, че Ахил и преди си е бил „вечно налитащ на разпри, раздори и битки“. Безспорно най-големият гняв у човека се поражда от накърненото му чувство за справедливост, затова, привидно благороден, гневът е „по-сладък от течния мед на пчелите“, но това не го прави по-малко гибелен, както за изпитващия го, така и за околните.
В 24-та песен Ахил успява да усмири гнева си, приемайки Приам, бащата на Хектор.  

Техните стонове скръбни във шатрата дълго ехтяха.
Щом се насити най-сетне на сълзи Ахил богоравен,
щом от сърцето му тая охота за плач се разнесе,
мигом от трона се вдигна и стареца взе за ръката,
трогнат от белите власи, пожалил брадата му бяла.

Често ние сме „най-отвратителните“ врагове на себе си и победата над нас навярно е победата на божественото в нас над гибелното в нас. Неслучайно именно богиня, Тетида – майката на Ахил, казва на героя да приеме царя на троянците Приам. По този начин божественото начало в древногръцкия герой надделява над стихийното, гибелното, нечовешкото, или с други думи, подвигът на Ахил богоравен („богоравен“ е постоянен епитет на Ахил, което не само отпраща към това, че е роден от богиня, но е и знак, че царят на мирмидонците носи божествен Прометеев пламък в себе си) се състои в това, че позволява на божественото в него да победи нечовешкото в него, за да се яви човекът в една съвършена калокагатия, накарала бащата, загубил половината си синове, да се любува на образа на убиеца, погубил половината му синове.

Свойта охота за вино и ядене щом утолиха,
почна Приам Дарданид да се чуди с възторг на Ахила:
колко е снажен, красив и подобен в лице на безсмъртен.
Също Ахил се дивеше на царя Приама Дарданов,
вгледан във благия образ и в мъдрото слово заслушан.
След като те се наситиха да се любуват взаимно…

В този смисъл Ахил става богоравен, божествен, когато постъпва човешки. А Ахил постъпва човешки, когато се вслушва в Бога (в майка си Тетида). Т.е. в същината на човешката постъпка на Ахил се крие послушанието, смирението. Но смирението е безусловно качество на Бога, защото, както се пее в един рождественски тропар, Високият Бог се яви на земята като смирен човек.
И накрая бих искал да завърша с една картина на друг ренесансов художник – Сандро Ботичели. Тя представя Атина Палада, която в християнската традиция може да бъде възприета и като Премъдростта Божия (тя неслучайно се ражда от главата на върховния бог в древногръцката митология – Зевс), да усмирява един кентавър (получовек – полукон) – символ на животинската и божествената природа в човека.  

Палада и кентавър, Сандро Ботичели (1482 г.)

Автор: Влади Владев