Писмената - черпало за жива вода

     Словото е жива вода, а писмената – черпало, с което я поднасяме до устните си. Днес думите са изчерпани от съдържание, както горите от дриадите* и изворите от нереидите*, както е изчерпан човекът… от съдържание – от талант, от Бога, от добротолюбие… От човечност.  

   Какво съм Аз без писмената*, свещените писмена, създадени от св. Кирил и брат му Методий? Ако го напишем на латиница като Az, ще рече, че Аз съм началото и краят, Алфата и Омегата. От мен започва и с мен свършва светът. Аз съм всичко – егоист, Свръхчовек, „възникнал“ от нищото да господарува, възгордял се като Бог.

Ако обаче напишем Аз на глаголица, със свещените писмена на св. Кирил, ще открием в себе си символа на кръста. Това означава, че в мен живее Божий образ, това означава, че ако разпна егото си, в мен ще просияе Божият образ, защото „който обича душата си, ще я изгуби; а който мрази душата си на тоя свят, ще я запази за вечен живот“ (Иоан 12:25). Написан по всякакъв друг начин, Азът ще се лиши от Бога, ще се превърне във варварин. Ето защо е важно с какви букви пишем, ето защо Черноризец Храбър казва в „За буквите“ („О писменах“), че не могат думи като Бог, като живот или като широта да се пишат с гръцки или латински букви. В противен случай те се изчерпват от съдържанието си.  

    Думите, които използваме днес, които използва безписменият човек, са думи, изчерпани от съдържание, мъртви думи, защото безразборният начин, по който пишем думите, ги убива.

    Писмената не са създадени за общуване, а за общение, не за предаване на информация, а за благовестяване, не за сензационни разкрития и клюки, а за откриване на съществуващото и същественото, което, както казва Малкият принц, е „невидимо за очите“. 

 

Зографско четвероевангелие

Писмената са създадени за книгите. Книгите, за които св. Кирил пише в първия художествен текст в българската литература – „Проглас към Евангелието“, че са такова нещо за душата, каквото е светлината за очите, звукът за ушите или дъхът за ноздрите. И още: „Безкнижната душа във человеците е мъртво нещо“, и в този смисъл бихме могли да кажем, че без книгите човек се отказва от душата си.

    Мястото, където думите възвръщат или придобиват съдържание и се „отърсват от отровната си плесен“ (Писмо, Вапцаров), трупана в ежедневието ни, е само художествената литература, поезията.

    Чрез книгите ние пием „светлина, лечебни глътки“ (Ще бъдеш в бяло, Яворов) срещу нашето его и съпреживявайки опита и чувствата на героите, ние се учим да разширяваме, обогатяваме скромното битие на нашето Аз с битието на другия, да откриваме себе си в другия. Самото естество на писмената е такова, че заставят читателя да замълчи. Когато четем, ние замлъкваме, давайки възможност в душата ни да зазвучи чрез книгата нашият собствен изконен глас, красив и хубав като художествено слово, който от ежедневното си говорене по роли и продиктувани теми не чуваме и дори не знаем, че съществува.

    Днес ще бъдат изречени много думи без смисъл, безвкусни клишета, ще се пеят химни в чест на делото на Светите братя, и отново тържеството на словото ще се превърне в пародия. Но едно истинско тържество на писмената, истинско честване на делото на Светите братя би могло да бъде само и единствено в това да отворим Книгите, заради които тези писмена са били създадени, и да почерпим жива вода от тях.  

 

Автор: Влади Владев