Вапцаров: Защо да умреш, когато милионите възкръсват, е песен?

         Една от големите функции на поезията е да формулира такава тема за размисъл, за която читателят никога не е подозирал, че всъщност винаги живо е вълнувала душата му. Една такава тема в стихотворението „Писмо“ („Ти помниш ли…“) на Н. Вапцаров, за която можем да поразсъждаваме, е темата за безсмъртието. 

  

За мен е ясно, както че ще съмне –

с главите си ще счупим ледовете.

И слънцето на хоризонта

                                        тъмен,

да, нашто

               ярко

                     слънце

                                ще просветне.

И нека като пеперуда малка

крилата ми

                    опърли най-подире.

Не ще проклинам,

                        няма да се вайкам,

защото все пак, знам,

                                     ще се умира.

Но да умреш, когато

                                     се отърсва

земята от

                отровната си

                                      плесен,

когато милионите възкръсват,

това е песен,

                   да, това е песен!

 

Стихотворението завършва с идеята за самопожертвователността на личността в името на възкресението на милионите. Тази идея донякъде е съзвучна с реторичното възклицание „Какво тук значи някаква си личност?!“ от последното произведение на поета „Борбата е безмилостно жестока“ и ако двете творби не „блестяха като слюда“, можеше да бъде възприета като празен идеологически лозунг, провъзгласяващ благоденствието на народа като висша ценност, пред която всеки стремеж за безусловно личностно утвърждаване, всеки порив за лично щастие и въобще животът на личността биха изглеждали несравними, несъпоставими, нищожни. И в двата текста обаче съвсем не става дума за незначителността и смъртта на личността, а напротив – за смисъла и безсмъртието ѝ.

В стихотворението „Писмо“ представата за незначителния мащаб на личността в пространството на телата е изразена чрез образа на пеперудата. Пеперудата обаче не се свързва толкова красноречиво с идеята за незначителното, както червеят например, колкото с идеята за красивото, с порива към светлината, слънцето, или с други думи, с устремеността към някакъв идеал, приближаването до който, макар и да изгаря, да изчерпва живота, придава смисъл на този живот, красота, обаяние, очарование. В този смисъл сравнението с пеперуда изразява не толкова незначителността на личността, колкото нейната оразличеност, нейната окраска. Нещо повече, извиква представата за изключителното, за епичното, за героичното – Икар. От друга страна, оставайки на вълните на древногръцката митология, нека да посочим, че пеперудата също така е и символ на душата. На гръцки думата ψυχή  [псю-хе, пси-хе] означава и душа, и пеперуда. В интерпретациите на мита за любовта между Ерос и Психея през епохата на Италианския ренесанс и барок например човешката душа, Психея, се изобразява като жена с крила на пеперуда (Антонио Канова).

– Добре, но защо правим тази връзка между пеперудата и душата, по какъв начин тя ще ни помогне да интерпретираме поантата: „Но да умреш (…) / когато милионите възкръсват, / това е песен“? Нима като заменим личността с душа?

– А защо не?

– Ами не е ли все едно, душата е просто метонимия на човека, на личността?

– Просто метонимия! Хубаво казано. А що е човекът? 

– Хм, това е твърде широко понятие, бихте ли го стеснили?

– Разбира се, според Джовани Пико дела Мирандола например.

– Добре, ами в своята „Реч за достойнството на човека“ Джовани Пико  определя човека като ваятел на собствения си образ. Човекът не е направен нито земен, нито небесен, нито смъртен, нито безсмъртен именно за да може сам по своя воля или да се изроди и да стане като „безсловесните твари“, червей, или да се „прероди“ и да се „издигне до небесните висоти“, пеперуда.

– Чудесно! В този смисъл, ако назовем човека, използвайки метонимията душа, това ще означава, че желаем да поставим акцент върху небесния, духовния образ на човека. И така, ако заменим пеперудата с душа във Вапцаровата поетическа идея, бихме получили следната перифраза: „да умре душата ти, когато милионите възкръсват, това е песен“. На пръв поглед – нищо. Но да приложим същата логика и да извършим същата субституция в следния стих:

с главите си ще счупим ледовете,

заменяйки „глава“ с „душа“. Получаваме:

ще изгубим душата си (ще положим душата си), за да разбием ледовете и да изгрее слънце.

Това обаче вече ни отпраща към следните думи на Христос: който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който изгуби душата си заради Мене, ще я намери; (Мат. 16: 25) Според Татяна Касаткина, руски теолог и автор на редица изследователски трудове за Достоевски, на това място Христос не говори за изгубване и придобиване на някаква нова душа от човека, а за преобразяване на човешката душа, за издигането ѝ на едно по-високо равнище.

– Т.е. изгубването на душата, или смъртта в името на милионите, означава просто издигане.

– Точно така просто издигане. В този смисъл, ако отново извършим субституция в поетическата идея на Вапцаров, връщайки на мястото на душата личността, бихме могли да кажем, че и в двете стихотворения не става дума за смърт на личността, а за достигане на едно друго ниво на развитие на личността. Според Достоевски най-висшата степен в развитието на личността е готовността на личността да отдаде всичко, което има, да се отдаде цялата изцяло, на всички. Тази идея той изразява в своя бележник на 16 април 1864 г., ден след смъртта на първата си жена. Текстът е известен като „Маша лежи на масата“: В последната степен от развитието си личността трябва да достигне именно до това човек да открие, да осъзнае и с цялата сила на природата си да се убеди, че най-висшият начин, по който човек може да използва своята личност, пълната степен на развитие на своето Аз, е, един вид, да унищожи това Аз, да отдаде себе си, всецяло и безкористно, на всички и на всеки. И това е най-великото щастие. Именно това е раят Христов.

В този смисъл самопожъртвователната смърт в името на възкресението на милионите е просто смърт на старата личност, на стария човек, посяване, което означава нов живот, едно по-възвишено битие на личността, нов човек. Неслучайно във финалните стихове прозвучава не само мотивът за щастието, или за рая[1], както е в поемата „Септември“ на Гео Милев например, а и мотивът за възкресението. А възкресението е преодоляване на смъртта. За да има възкресение обаче, за да е възможно възкресението, е необходима саможертва. Тези две понятия са взаимносвързани. Без саможертва възкресението е невъзможно, а оттам е невъзможно и преодоляването на смъртта.

Възкресението на милионите обаче означава и възкресение за единицата, дала живота си за възкресението на милионите, защото именно единицата обуславя съществуването на милионите, а милионите обуславят значимостта на единицата. В своите „Импресии от параход „Бургас“ Вапцаров обяснява тази идея художествено-математически. Под впечатленията на многохилядния град Александрия той пише: „И в това огромно сърце гори и моето – неизмеримо в своята микроскопичност и велико като единица, като степен, като множител…“[2]. Колкото и голямо да е числото на нулите, те продължават да бъдат нула, нищо, небитие, докато пред тях не бъде поставена единица. Тогава всички нули изведнъж придобиват битие, тогава образуват милион, в който единицата, която го е образувала, изглежда едновременно и микроскопична, и велика. В този смисъл възкресението на милионите е невъзможно, без да бъде посята единицата, самото съществуване, самото битие на множеството е невъзможно без единицата, без величието на личността в саможертвата. Между другото, името Александрия идва от гръцки и означава „защитник“ (от αλέξειν, 'защитавам', и άνδρος, 'мъж, човек').

– Но лир. човек недвусмислено говори за възкресението на милионите в трето лице, той не се причислява към тях в едно колективно ние, както прави в други стихотворения?

– Да, и това е направено нарочно не за да се признае заличаването и непричастността на личността, а за да се подчертае, че формата на съществуването на тази личност ще е качествено нова, много по-пълна, много по-богата от битието на отделната личност, и в този смисъл отделната личност изглежда непричастна. Тя е непричастна, защото няма да има усещане за самота и пустота, няма да се осъзнава като Аз и всички, а като Аз във всички. Във възкресението на милионите самопожертвалата се личност ще живее в многоизмеримостта на животите на милионите. В цитираната вече импресия „Маша лежи на масата“ Достоевски си представя вечния живот на личността именно като лице, което си остава лице, но което в същото време непрестанно се слива с всичко и всички: Мы будем – лица, не переставая сливаться со всем („Ние ще бъдем лица, не преставайки да се сливаме с всички“).

– Значи и в стихотворението „Борбата е безмилостно жестока“ личността не умира.

– А какво значи личност?

– Ооо, тук може би имате предвид стиха „Какво тук значи някаква си личност?!“. Нооо, там става дума за епос, за епична борба, а това означава герои, и ако приложим това, което казахте за величието на единицата от импресията „Александрия“, значи личността е нещо велико – степен, множител. Или пък… личността е семе, пшеничено зърно, синапово зрънце.

– А защо синаповото зрънце е велико?

– Ами защото прилича на царството небесно. Христос казва в една притча: царството небесно прилича на синапово зърно, което човек взе, та посея на нивата си, което е най-малко от всички семена, но, кога израсте, бива по-голямо от всички злакове и става дърво, тъй че птиците небесни прилитат и се подсланят под клоните му. (Мат. 13: 31 – 32)

– Чудесно, това се казва литературна евдаймония! Но да се върнем на първоначалното ти твърдение, защо личността не умира в „Борбата е безмилостно жестока“?

– Ами там във финалното двустишие буквално се говори за битие на личността в бъдещето, към което лир. човек се причислява:

Но в бурите ще бъдем пак със тебе,

народе мой, защото те обичахме.

 

– Точно така, т.е. падайки, умирайки, полагайки душата си за някого, личността придобива битие в бъдещето на този някого.

– Но всъщност това е просто една красива метафора, нали?

– В  какъв смисъл просто метафора?

– Ами новото следсмъртно битие на личността, за което говорихме, ще бъде под формата на песен, нали така завършва стихотворението писмо:

Но да умреш, когато

                                се отърсва

земята

        от отровната си

                                плесен,

когато милионите възкръсват,

това е песен,

                да, това е песен!

 

Но песента е просто една метафора, което означава, че си оставил някаква следа, но не и че продължаваш да живееш, нали?

– Всъщност не, не е метафора, а символ.

– Защо, каква е разликата?

– Огромна, каквато е между живота и смъртта. Песента е символ, който може да илюстрира как би могло да бъде възможно битие, в което, както казва Достоевски, човек остава лице, непрестанно сливайки се с всички. Песента е личността, която може да бъде пята от милиони, може да прониква в сърцата на милиони и по този начин да се слива с тях, оставайки една и съща. Също така песента не може да живее само в себе си, но може да живее, и то много по-пълноценно и съвършено, чрез живота на всички, отдавайки се на всички всецяло и безкористно. Но този символ за формата на безсмъртието е несъвършен, както е несъвършен и символът на огъня, с който в богословието се обяснява Троицата, Бога в три лица, Които пребивават едно в друго, без да се сливат, съединени и неразделно разделени[3]. Както огънят е едновременно светлината и топлина и никога едното без другото, така и Бог е Отец, Син и Свети Дух и никога без едно от тях. Само че символът на огъня е несъвършен, тъй като светлината и топлината са просто признаци на огъня, докато при Бога става дума за лица с тъждествена сила и воля и една и съща природа.

Но да се върнем на песента. Песента е по-скоро метафора на човека, пренесъл центъра на своето съществуване върху духовния аспект от своята природа, чрез която е и възможно участието му в пълнотата на битието, чрез която е възможно безкрайното увеличаване на границите на своето битие чрез другите и в другите. В книгата си „Мы будем – лица…“[4] Татяна Касаткина разграничава битийствените измерения на човека, поставящ акцент върху своето тяло, които са пространствено и времево ограничени, и битийствените измерения на човека, поставящ акцент върху душата, които са безкрайни и неограничени. Когато човек отдава душата си, той предоставя на другия ново духовно пространство, сам обаче придобивайки ново безкрайно духовно пространство в другия, недостъпно за него без другия, без наличието на другия, без присъствието на другия. Ако пренесем акцента на своето битие от тялото върху душата, тогава ще се окаже, че всеки от нас вече няма да е борец за един и същи ресурс, както е в случая с физическото пространство, където телата не могат да заемат едновременно едно и също място, без да се изместят едно друго, без да воюват едно с друго, а напротив, ние вече ще предоставяме чрез себе си и в себе си един на друг нови пространства, които без другия просто не съществуват, защото те се раждат заедно с другия. Т.е. ние вече няма да сме съперници един за друг, хищници, а ще сме безкраен духовен ресурс, безкрайно битие един за друг. Защото, ако ние сме песен, тогава всеки един човек ще е ценен за нас, тъй като отдавайки му се като песен, която може да бъде изпята, която може да прониква в сърцата, ние взаимно разширяваме, умножаваме, повдигаме на степен измеренията на нашето битие. И в този смисъл може би метафората на песента най-добре илюстрира това, което днес ни изглежда направо абсурдно, но което е истински присъщото на човешката природа, а именно, че най-съкровеното, най-голямото желание на личността е не да придобие всичко и всички, а да се отдаде цялата всецяло на всички, да формира в себе си такъв красив смисъл, че да бъде възжелана от всички като песен.

– Значи излиза, че става дума за истинско възкресение на личността, а не просто за спомен, който остава в поколенията?

– Св. апостол Павел казва, че ако Христос не е възкръснал, нашата вяра е празна, безсмислена: И ако за Христа се проповядва, че е възкръснал от мъртви, то как някои помежду вас казват, че нямало възкресение на мъртви? А щом няма възкресение на мъртви, то и Христос не е възкръснал; ако пък Христос не е възкръснал, то празна е нашата проповед, празна е и вашата вяра. (…);  защото, ако мъртви не възкръсват, и Христос не е възкръснал; ако пък Христос не е възкръснал, суетна е вярата ви: вие сте си още в греховете; тогава и ония, които са умрели в Христа, са загинали. И ако само през този живот се надяваме на Христа, ние сме най-окаяни от всички човеци. Но ето, Христос възкръсна от мъртви и за умрелите стана начатък. Понеже, както смъртта дойде чрез човека, тъй и възкресението от мъртви дойде чрез Човека. Както в Адама всички умират, тъй и в Христа всички ще оживеят; (I Кор. 15: 12 – 22)

Ботичели, Мадоната с нара (1487 г.) - Галерия "Уфици" - Флоренция

 Автор: Влади Владев

 

---

[1] В стихотворението на Вапцаров мотивът за рая присъства като пречистване, като очистване от плесен.

[2] Вапцаров, Н. Импресии от параход „Бургас“. – В: Борбата е безмилостно жестока. Т. 1. София: Захарий Стоянов. 2009.

[3] Св. Йоан Дамаскин. Точно изложение на православната вяра. – В: Извор на знанието. Т. 2. стр. 55. София: Изток-Запад. 2019

[4] Касаткина, Т. Мы будем – лица… Москва: ИМЛИ РАН. 2023.