"Царевна лебед" на Врубел: "Аз искам да те помня все така"

Превръщането на Красавицата в лебед, какъвто е сюжетът на картината на Михаил Врубел „Царевна лебед“, не е описано в „Метаморфозите“ на Овидий (Там по-скоро ще намерите как Зевс се превръща в лебед). Такова нещо няма и в „Приказката за цар Салтан“ на Пушкин, по която композиторът Николай Римски-Корсаков през 1899 г. поставя опера, а Михаил Врубел рисува декорите за нея, между които и този абсолютен шедьовър. В приказката на Пушкин всъщност имаме обратната метаморфоза – лебедът се превръща в красавица „със звезда на челото и месечина в косите, която затъмнява деня и осветява нощта“. Но такава метаморфоза се случва само в приказките, защото героят постъпва така, както постъпват героите в приказките. В приказката за цар Салтан, макар дни наред, прокудени на необитаем остров, юнакът и майка му да не са слагали нищо в устата си, когато вижда, че един ястреб се готви да убие лебед – единственото същество, което би могъл да улови за храна, юнакът изпраща единствената си стрела в ястреба, сам обричайки се по този начин да остане без вечеря, за да спаси лебеда, който впоследствие се оказва омагьосана красавица. 

Царевна лебед, Врубел, 1900, Третяковска галерия, Москва

Нашата реалност обаче е прозаична и затова е съвсем естествена обратната метаморфоза – красавицата да се превърне в лебед. По този начин е интерпретирана темата и в платното на Михаил Врубел.

– Как така е естествено в реалността красавиците да се превръщат в лебеди? Дори в Инстаграм и Тик-ток няма клипче, което да доказва това.

– Лорд Хенри, прочутият Оскар-Уайлодвски герой, би отговорил на това в типичния си саркастичен стил: „Няма не защото не е съвсем естествено за нашия век красавиците да се превръщат в лебеди, а просто защото няма красавици“. Обидилите се на тези думи пък могат да зашлевят „нравствена плесница“ (както обичат да се изразяват някои персонажи на Достоевски) на лорд Хенри под формата на може би по-състоятелната реплика, че днес просто няма приказни герои. Героят на нашето време, героят на нашия „цивилизационен модел“, е тип Робинзон Крузо. Какво би направил персонажът на Даниел Дефо в ситуацията на юнака от приказката на Пушкин – необитаем остров, една стрела, лебед (който става за храна) и ястреб (по-друг начин казано, герак)? Естествено, би надделял инстинктът за самосъхранение, водещият импулс в „цивилизационния модел“, който „изповядваме“ и който не допуска, че лебедът всъщност може да бъде омагьосана принцеса.

Всъщност, съзерцавайки картината на Врубел, бихме могли да кажем, че не толкова Красотата се превръща в лебед, колкото, че Красотата в нашия материалистичен свят се връща в света на вълшебната приказка, че мястото, което нашият свят отрежда на Красотата, е пространството на вълшебната приказка или пък част от повърхността на някоя стена в апартамента ни, където Красотата е просто мъртъв декоративен елемент. Такава раздяла с Красотата е болезнен акт. Врубел в своята картина хваща мига не толкова на метаморфозата в лебед, колкото на раздялата, на болезнената, мъчителната раздяла на красавицата, или на Красотата като живо същество, със света на зрителите.

Обърнете внимание на очите на красавицата, от „материята“, от „веществото“ на които, сякаш са изработени и най-големите скъпоценни камъни в диадемата ѝ. Тези очи са почти толкова големи, колкото очите на светците по иконите, което е знак за духовното благородство, за благообразността на лицето. Очи с цвят на диаманти и големина на светци означава: истински ценното, истинският диамант е духовният облик на човека.

Обърнете внимание и на цвета на морето. То е сиво, мрачно, пасмурно (от рус. „облачно“). Врубел използва характерната за естетиката от края на XIX в. и началото на XX в. представа за това, че цветът има смислообразуващи функции. Царицата не просто се превръща в лебед и отплува в морето. Но морето е сиво – цвят, който го отъждествява със смъртта. Красотата от живо същество, битие, се превръща в natura morta, в декор, небитие.

Керемиденият цвят на зората, в който е потънал, или с който е изобразен, градът в дясната част на композицията, ни напомня за една друга, изпълнена с печал и меланхолия зора, а именно зората от стихотворението „Аз искам да те помня все така…“ на Димчо Дебелянов, което ни дава основание да прочетем в погледа на красавицата от картината на Врубел прощалните думи на Дебеляновата възлюбена:

„В зори ще тръгна, ти в зори дойди

и донеси ми своя взор прощален —

да го припомня верен и печален

в часа, когато Тя ще победи!“

Картината икона на Врубел запечатва мига на раздялата с Красотата (като жива същност, лице), толкова свещен и за Димчо Дебелянов, с цялата печал и страдание в погледа на красавицата. Това е миг, в който Красотата се оттегля от нашия свят, отплувайки в света на приказките, като по този начин обаче сякаш Красотата се превръща в мит. Но превръщайки се в мит, тя се превръща в семе, в семантично семе, в слово, от което може да възкръсне… някога. Митът не е нещо безвъзвратно отминало или измислица на древните, а е преди всичко конститутивен, светообразуващ разказ, слово, логос, въз основа на който може да бъде изграден „в зори“ нов културен и цивилизационен модел, в който фразата „красотата ще спаси света“[1] няма да звучи като изпразнено от съдържание клише, а като животворяща идея.

Всъщност за поетите символисти изкуството е митотворчески акт, борба за превръщането на Красотата в реално битие. В нашия свят красотата е сведена до декор, украса, религиозните храмове – до музеи, религията – до обичай. Метаморфоза в Natura morta. Призванието на истинската поезия е да извърши обратната метаморфоза, да пресътвори мита, в случая Красотата, в реално битие.  

Автор: Влади Владев

---

[1] Обикновено се счита, че фразата „Красотата ще спаси света“ е на Достоевски. Но нека да обърнем внимание как всъщност е изказана тя. Един от второстепенните герои в романа „Идиот“, болният от туберкулоза 18-годишен младеж Иполит Терентиев, на когото му остават не повече от две седмици живот, пита княз Мишкин дали е вярно, че е казал, че красотата ще спаси света. Княз Мишкин обаче нито потвърждава, нито отрича това, може би защото и самият Иполит в потока на речта си не го оставя да отговори. По-късно, пак разговаряйки с княза, Иполит му приписва същите думи, но отново не дочаква отговор. Така тази фраза остава просто пусната в обращение от Достоевски сякаш като някакъв слух, като идея, чието потвърждение, чието съгласие е въпрос на личното усещане и вярата на читателя, на всеки един човек. Достоевски не е казал, че красотата ще спаси света, Достоевски просто по платоновски е пуснал в обращение, подобно на скъпоценна монета, тази идея. Нейното осъществяване обаче зависи от онези, които биха възприели и припознали тази идея в себе си, или както казва Сократ „биха родили в Красота“ (вж. „Пир“, Платон).