Арап отвлича бяло момиче

Мотивът за музиката като изкушение

Музикалният мотив е въведен в композицията на картината, от една страна, експлицитно с присъствието на музикални инструменти, характеризиращи мъжката и женската фигура, и от друга, имплицитно като ритъм на цветове и форми. Музиката обикновено се свързва с идеята за привличането, пленяването, опиянението, умиротворяването, въздигането, като може да бъде използвана както за спасение, така и за изкушение и погибел. Орфей например с музиката си е способен да спечели и овладее не само дивите зверове, но и сърцата на царя и царицата на подземното царство Хадес и Персефона. Освен това със своето изкуство той потенциално е в състояние да изведе възлюбената си Евридика от царството на мъртвите. Това е музиката като спасение и възкресение. В аспектите  си на изкусителна, омагьосваща сила, водеща към погибел, музиката обикновено се свързва с женското начало, Сирените, които изкушават моряците през нощта, след което на сутринта ги погубват*. В картината на Иван Милев митът за Орфей е обърнат, мъжката фигура с музиката си не спасява, не възкресява, не извежда своята възлюбена от царството на мъртвите в царството на живите, а напротив, изкушава, отвлича, похищава. Циганинът не свири със струнен музикален инструмент като Орфей, а с тарамбука, ударен музикален инструмент, чийто ритъм се свързва с чувственото, страстното, хипнотизиращото. С музиката си циганинът е омагьосал бялото момиче. В този смисъл похищението придобива духовни измерения, то е реализирано във формата на изкушение, водещо към смъртта.

Иван Милев, „Арапин отвлича бяло момиче“ (1923 г., частна колекция)

 Похищението е изкушение

Мъжката фигура в картината на Иван Милев може да бъде разглеждана като изкусител, демон, което ни позволява да направим паралел с картината „Седящият демон“ на Михаил Врубел. Лицето на циганина от платното на Милев е много по демонично и чувствено от това на демона, което се подчертава от големите и плътни, чувствени устни и присвитите, почти затворени очи. Нека да си припомним, че големите очи в иконописта свидетелстват за духовния облик на лицето, докато тук, обратното, очите са присвити, свидетелстващи за преобладаване на чувствения аспект в човешкия образ. В картината на Врубел много силно изразен е синият цвят в одеянието на демона, което обхваща половината от фигурата. В останалата част преобладава черното, сивото, студеното. Синьото е символ на небесното и подчертава небесния произход на изгонения от небето ангел, а черното в косите и тялото на демона свидетелства по-скоро за тъгата и вечната печал, на която е осъден демонът. Срв. стихотворението на Лермонтов „Демон“: „Печальный Демон, дух изгнанья“ (Печален демон, дух на изгнанието). Преобладаващите цветове във фигурата на циганина при Милев обаче са цветовете на земята, на пръстта – кафяво, керемидено, керамично, глинено, черно. В такива цветове е обагрена и структурата на „небето“ в света на циганина, в света, в който той води бялото момиче. Небето в този свят има скалиста, земна текстура. В този смисъл сякаш циганинът, за разлика от Орфей, води бялото момиче в недрата на земята, в страната на сенките, надолу, а не нагоре. Твърдата, кремниста**, каменна текстура на небето в картината на Милев има смислообразуваща функция. Тя символизира царството на смъртта, доколкото камъкът е крайната степен на отсъствие на душевност, а следователно и на отдалеченост от Бога. Обърнете внимание как на този каменист фон се открояват двете сенки на персонажите. Те наподобяват нощ, която може да бъде възприета като пустота, пустотата на душите в чувствения свят на циганина, но от друга страна, тази нощ е напръскана с лунна седефена светлина, сякаш взета от косите на похитеното бяло момиче.   

Михаил Врубел, „Седящият демон“ (1890 г., Третяковска галерия, Москва)

 Бялото момиче – прелъстената невинност

Мотивът за похищението сближава картината на Иван Милев със скулптурата на Джан Лоренцо Бернини „Похищението на Персефона“ (XVII в., барок), което ни позволява да обърнем внимание на някои детайли в двете произведения. В гениалната скулптура на италианския майстор е налице чувствен, насилствен физически контакт. Пръстите на Плутон (Хадес) се впиват сладострастно в мраморната плът на Прозерпина (римския аналог на Персефона). В картината на Иван Милев обаче няма такова съприкосновение. Момичето като че ли върви доброволно или увлечено, унесено, като в сън, като в транс, което говори за похищение под формата на изкушение. Този момент е подчертан и от музикалния инструмент, който носи девойката – тамбура, чиито струни са скъсани, разстроени, разтерзани. Струнният инструмент обикновено се свързва с лиричното, душевното начало. Защо? Защото на струнни инструменти свирят Аполон, Орфей, Сафо. В този смисъл струнните инструменти могат да бъдат възприети като символ на божественото, благородното начало, Божия образ в душата. 

Джан Лоренцо Бернини, „Похищението на Персефона“ (1621 – 22 г., галерия „Боргезе“, Рим)

 Ако трябва да си представим бялото момиче преди омагьосването, можем да си послужим с две картини на Данте Габриел Росети, един от най-големите представители на прерафаелитите – това са La Girlandata („Увенчаната“) и „Вероника Веронезе“ (и двете от серията жени с музикални инструменти*). Можем да забележим, че в цветовата гама в статуса на жената преди изкушението преобладават предимно зеленият цвят, представен в одеждите, и огненочервеното в дългите причесани коси. В статуса на прелъстеното, омагьосаното, момиче в картината на Иван Милев обаче виждаме как червеното – символ на страстта, на огъня – преобладава и изпълва почти целите одежди, а единственият останал зелен фрагмент в облеклото ѝ е шалът.  

Данте Габриел Росети, „Увенчаната“ (1873 г., галерия „Джулидхол“, Лондон)

Данте Габриел Росети, „Вероника Веронезе“ (1872 г., галерия „Делауеър“, САЩ)

 

Обърнете внимание на материята на белия цвят, от който са изработени косите на момичето. Този бял цвят може да бъде описан по най-различни привнасящи смисъл начини – лунен, седефенобял, със сребристи оттенъци, но ми се струва, че повече от всичко този цвят прилича на снежнобялата, сребриста кръв на еднорозите от романа „Хари Потър“. А оттам знаем, че еднорогът е абсолютен, безусловен символ на чистотата. 

Зеленият шал

Важността на този смислообразуващ елемент е подчертана от уникалния за цялата композиция зелен свят. Шалът е единственият зелен елемент в картината, следователно е особено важен. От една страна, зеленото е символ на надеждата. От друга, извиква представата за драдедамовия зелен шал на Соня Мармеладова от романа на Достоевски „Престъпление и наказание“. В картините на Данте Габриел Росети пък зелените одежди характеризират божествения, увенчания статус на жената. В този смисъл зеленият шал на похитеното бяло момиче остава единственият необхванат от огъня на чувствеността елемент в нейния душевен образ, единственият „неопалим“ като къпина елемент в структурата на душата на бялото момиче, капка неугасима надежда. И обърнете внимание, структурата на този зелен шал е цялостна, хомогенна, несъставена от геометрични фигури, както останалите елементи в картината.

Разбира се, могат да се кажат и конструират още много смисли и логоси по тази картина, но нека да се ограничим само с още един смислоизграждащ елемент – т.нар. „музикален орнамент“, характерен за живописта на Иван Милев въобще. Ще илюстрираме този термин само с цвета, който дефинирахме като кръв от еднорог. Той присъства, прелива, изпълва със смислово съдържание струните от музикалния инструмент на момичето, косите на момичето и петната отразена светлина по небето, или сенките.

– А как ще завърши историята?

– Художественото произведение задава проблема, както и инструменти за изграждане на смислен отговор, или по-точно, за изграждане на смисъл в душата на възприемателя.

– В „Хари Потър“ се казва, че убилият еднорог ще има „прокълнат живот“: „Кръвта на еднорога ще поддържа живота ти, дори да си само на косъм от смъртта, обаче на ужасна цена. Убил си нещо чисто и беззащитно, за да спасиш себе си, и от момента, когато кръвта се докосне до устните ти, ще имаш само половин живот… прокълнат живот“. Прокълнат живот ли го чака циганинът, отвлякъл бялото момиче“?

– За челите „Хари Потър“ може би. Челите поемата „Демон“ на Лермонтов пък може да кажат, че ангелите ще помилват момичето, тъй като то много е обичало:

Ее душа была из тех,

Которых жизнь — одно мгновенье

Невыносимого мученья,

Недосягаемых утех:

Творец из лучшего эфира

Соткал живые струны их,

Они не созданы для мира,

И мир был создан не для них!

Ценой жестокой искупила

Она сомнения свои...

Она страдала и любила —

И рай открылся для любви!

(Превод по смисъл: Творецът е изтъкал живите струни на душата ѝ от най-скъпия ефир, тя не е създадена за света, както и светът не е създаден за нея. Тя е изкупила е съмненията си на жестока цена… Страдала е и е обичала – и раят се е отворил за любовта)

Автор: Влади Владев