Писмото

 

Писмото[*]

Скъпа Нушке,

Само с няколко реда искам да ти дообясня днешното си решение. Моето положение ти е известно и аз се оказвам препятствие за твоя стремеж към следване. Това, разбира се, най-малко съм желал аз, но действителността е такава, че ситуацията не може да бъде никаква друга. Може би няма да се видим още дълго време. Да си пишем – също. За досегашните ти грижи към мен аз ти благодаря сърдечно. Те бяха ярки прояви на човечност, на благородство, а тия ти качества още повече затвърдиха любовта ми към теб. Оставям те сама със себе си – без моя поглед, дума. Това е едно изпитание за нашата любов. От сега нататък нейното съществувание зависи изключително от теб. С настоящото писмо ти предавам на съхранение смисъла и съдържанието на моя живот в частност – дали ще го запазиш чисто и непокътнато? Бъдещето ще покаже това. Моята надежда, моето съкровено желание е да живея с теб до края на живота си. А ти знаеш, че ценя само възвишеното и светлото в човека само когато се стремиш упорито към реализирането на говореното от теб.

Случаят с Недка ми причини силно страдание. Но тя заслужава презрение за нейната постъпка, не… престъпление. Не искам да те обиждам, но имам една искрена молба към теб:

От момента, когато престанеш да ме обичаш или разрушиш с нещо нашата любов, бъди искрена към мен! Пиши ми, обясни ми, кажи ми, че не можеш да живееш повече с нашата принудителна платонична любов, и аз ще се простя с мечтата си. Запомни това! Престъплението се увеличава с укриването му. Знам, че когато четеш тия редове, ти ще се възмутиш, че допускам подобна вероятност. На мен не ми е леко да ти пиша, но животът ме учи на предпазливост, на умението да го разбирам.

Оставам времето да си каже думата за нашата любов…

Аз оставам вече само като пасивен зрител в цялата тая драма…

Драма, която стана съдържание на живота ми, в която чувствам, че живея.

Скъпа Нушке, прощавай, довиждане!

14 януари 1949 г.

Силистренски затвор Твой:

 

(1)

Нушка 

Нушка се събуди рано сутринта. Цяла нощ не бе мигнала. Сламенорусата ѝ коса стърчеше на всички посоки, но тя така и не се опита да я среше. Очите ѝ бяха влажни от всичките сълзи, които бе изплакала предишната вечер. „Ами ако са го убили? – питаше се тя. – Ако никога повече не го видя?” Тези въпроси си бе задавала месеци наред, но никога не стигаше до отговор. Сигурно същото се питаше и той за нея. Къде ли е? Дали още го обича? Дали не го е забравила? Нямаше как да знае. Нито тя би могла да научи нещо за неговата съдба. Нушка стана от леглото. Разреса косата си, изплакна лицето си, облече се и излезе. Не можеше да понася пронизителната тишина, настанила се в дома ѝ. Плашеше я тази тишина. Неизвестна. Тайнствена. Какво ли криеше от нея? Дали знаеше нещо за Петър? Не, разбира се. Тъкмо обратното. Тя още по-осезаемо говореше за отсъствието му от къщата, от мечтите, от живота ѝ. Нушка се уви в любимия си зелен шал и се насочи в посока парка. Защо реши да се отправи тъкмо там, не знаеше. Просто искаше да забрави за момент злокобната тишина. Смяташе, че примамващата зеленина на дърветата и нежността на детските смехове ще я върнат в други, по-добри времена. Може би дори биха ѝ припомнили случки от нейното минало. Люлките вероятно биха ѝ нашепнали отдавна забравени детски игри, а тя навярно внимателно би ги изслушала, притихнала под гъстата сянка на някое дърво. Под същото старо дърво, където го беше срещнала за първи път преди две години. Спомни си този отдавнашен летен следобед, когато знойното слънце изпичаше като печка земята.  Една по-млада Нушка тъкмо прибираше книгата, която току-що беше приключила, в чантата си и замислено премисляше всевъзможните начини, по които би могла да завърши, когато от другата част на дървото чу тежка и дълбока въздишка. Принадлежеше на мъж или не, по-скоро на младеж. Вероятно на нейната възраст. 

– Надявам се не ви преча –  гласът му прогърмя в следобедната тишина. Ала тогава тази тишина не я плашеше. Тя беше нежна, цялата наситена със спокойствие. 

– Ни най-малко – побърза да му отговори Нушка от другата страна на дървото. Незнайно защо имаше нещо особено в неговия глас. Нещо, от което тя изтръпваше цяла. 

– Не, моля ви. Останете. След малко изчезвам. Капнал съм от умора и дойдох за две минути почивка. Петър съм между другото – непознатият със светкавична бързина се беше озовал в нейната част от дървото и  протегна голямата си ръка към нея. Нушка плахо я пое и се здрависаха. 

– Нушка – тихо отвърна момичето. Едва сега забеляза лицето му. Кафявите му очи сякаш искаха да узнаят всяка частичка от нея. Искаха да я пречупят през тяхната кафява призма, да я нагодят по кафявите си форми, за да успеят да я разберат напълно. Изразителни бяха тези кафяви очи. Готови да подложат всичко на съмнение.

– Какво красиво име. Нушка! – той мислено вдиша аромата, който носеше името ѝ, и се загледа някъде отвъд нея. – Какво правите тук посред тази жега?

– Четох – отвърна Нушка. – Обичам да идвам тук и да чета. 

– И аз обичах. Но вече нямам време. Работата изцежда всяка останала ми сила. 

Тя щеше да го запита какво работи, но той рязко се изправи и гласът му отново прекъсна мислите ѝ. 

– Ще трябва да тръгвам. Утре ще бъдете ли отново тук? 

Нушка потръпна. Този непознат искаше да я види отново. Как да му откаже, без да изглежда невежлива. 

– Вероятно. 

– Бих се радвал да ви видя отново. 

– Не съм сигурна дали ще успея – замлъкна цялата пламнала. Звучеше сякаш си уговаряха среща. И наистина беше така. Спомни си многобройните последвали следобеди, прекарани под сянката на това дърво. Под същото старо дърво, което сега щеше да посети. Спомни си часовете, в които внимателно преминаваше през кафявата стена на очите на Петър и опознаваше търпеливо душата му. 

Девойката вървеше замислено. Механично. Не спираше пред нищо. Не поздравяваше. Не се усмихваше. Вървеше досущ като машина. Само една мисъл имаше в главата си – по-скоро да се отърве от тишината. 

Внезапно заваля безмилостен дъжд. Като звяр той дращеше лицето ѝ, сякаш искаше изцяло да заличи съществуването ѝ. Нушка бе принудена да се върне. Разрошената ѝ коса беше на клечки, а дрехите ѝ бяха подгизнали. С усилие завъртя ключа на портичката. Погледът ѝ бе прикован от нещо бяло, стърчащо от пощенската кутия. Нушка плахо го извади. Боеше се от най-лошото: вест за смъртта на Петър. Ръцете ѝ трепереха, докато го четеше. Беше от Петър! Той беше жив. 

Радост премина по цялото ѝ тяло и тя вдигна глава към небето. Дъждът беше спрял и проблясваше красива дъга, обещаваща ѝ това, за което винаги беше мечтаела – живот, прекаран с любимия. 

Алиса, X Б

 

(2)

В затвора 

Вземах химикалката отново и отново, думите не бяха никога достатъчни. Би трябвало животът ми да е посветен на мен и щастието ми, но уви, животът ми стана второстепенен герой в собствената си история. Смисълът все още да съм жив и все още да не съм полудял, са нейните писма. Всеки ден осъмвам с надеждата да получа писмо от нея, да се уверя, че тя все още мисли за мен. Исках да напиша писмо, исках то да предизвика у нея същата бурна усмивка, каквато предизвика тя у мен, щом чета някое от нейните. Но уви, вече не мога да искам те да предизвикват усмивката ѝ. Тя трябва да следва, да се учи и да сбъдва мечтите си. Аз я задържам, държа я за себе си, не я допускам да сбъдва мечтите си. Аз съм този егоист, който не иска да пусне любовта си да живее живота, който заслужава. Трябва да я пусна да продължи, а аз да изтърпя наложеното ми наказание. Да, ще трябва да заживея отново без нейните писма, да заживея между четирите сиви стени и единственият къс надежда да ми бъде това, че ще умра в тишина и спокойствие. Имам ли обаче право да се моля да изляза някога от затвора? Като дете бях шумен, усмихнат и бурен, живеех за мига и се смеех от цяло гърло. Сега обаче премислям всяка една от думите си и почти никога не казвам нищо, за да не я огорча. Това е то любовта – да мисля за нея постоянно, но пак да не знам какво да ѝ кажа. Думите ми да бъдат излишни и да потъвам в очите ѝ. Затова ще я пусна от любов, нека обича. 

Роси, IX Б

 

(3)

Отговорът

Здравей!

Преди да започна. 

Не съм сигурна дали си жив, дали си добре, дали си на свобода, но след 20 години „Здравей!“.

Ако можеш да прочетеш това, сигурно се питаш защо сега, защо след 20 години. Желаех да ти пиша всеки изминал ден още когато влезе в затвора, но родителите ми забраниха да общувам с теб заради антикомунистическите ти разбирания. Писмото, на което сега ти отговарям, намерих преди 2 дни. „Защо ли?“ – ще се зачудиш. Няколко дни след като те арестуваха, родителите ми ме пратиха във Франция. Желаеха да уча в Париж за балерина. Веднъж се опитах да ти пиша, но гувернантката ми ме хвана и нямаше измъкване. 

Първите месеци мислех постоянно за теб, но балетът ме разсейваше. След няколко години убийствен труд и непрестанни болки в краката, аз се прочух. И тогава срещнах Жан-Пиер, млад французин, две години по-голям от мене. Излизахме заедно 5 години и се оженихме. В момента имам 3 деца. Живях във Франция, докато не ми се наложи да се върна в родното ми селце заради лошата новина, че баща ми е починал. Докато разчиствах, намерих това писмо. Нямам думи, никога не съм си мислела, че съдбата може да е толкова властна.

Винаги съм си мислела за теб, но никога не съм имала тази смелост. И сега ти написах това писмо. Ако можеш да го прочетеш, надявам се да ми простиш! Ще бъда много щастлива, ако си на свобода, да се видим. 

Твоята стара приятелка, Нушка.  

Нели, VIII А

 

(4)

Пейзажът 

Думите се сливаха в хартията, когато зората порпукваше през решетката на тясното прозорче на килията. Чувствата, изписани с леко потрепваща от студа ръка, препускаха бурно по редовете на писмото, докато силистренските улици все още бяха дълбоко заспали в пустота и покой. Подир току-що пробудилото се слънце се търкаляха ситни като белези по небето облачета. Не след дълго небето изръмжа, а стените на къщите и блоковете сякаш посивяха още повече в отговор. Проливният дъжд ги бе облял, а улиците останаха все така празни и самотни. 

Роси, XII В

(5)

На гарата 

The day was like any other, but there was something… peculiar I felt. As the wind was blowing over the weak branches from the already fallen from the Autumn trees. The grayish and rainy clouds hugging the bland blue sky tightly, and throwing a big shadow over the old and rusty train station. From the looks of it, it was going to rain. I sat on the nearest bench under the sheltered building. I was waiting for my train to home. I was on an expedition to find some new and unique plants for my research. It was very empty and quiet around. Something you can’t see everyday. Oh how lonely these past three years. Just as the train finally arrived, I watched its wheels scratching the rails. I got closer to the heavy metal machine. Just as I was about to enter… I saw him. I was startled, speechless even. From the look of it, he was… unfazed? His deep ocean eyes were staring right at me. Until he spoke: “Hello, it’s a pleasure to finally meet you!” – I stood there silent for a second. – “Hi… or, hello again. I don’t even know if it’s appropriate anymore. I… haven’t heard of you in… a while. I’m surprised you even remember me still.” – “How can I forget someone I haven’t let go of.” – I didn’t even notice how tears were streaking down my face. I was mad. I was out of words. I had so many things to say, but they just… couldn’t come out. I stared him down, and the only thing I managed to do was hug him tightly, like he was going to suffocate in my arms. I felt at peace, I finally felt complete.

Никол, IX А

 

(6)

Кафене в Париж

Беше дългоочаквано пътуване за нея. От десетгодишна мечтаеше да посети Франция. Баща ѝ често пътуваше, понеже беше пилот и през повечето време го нямаше вкъщи. Тя беше невръстно дете, чието личице често се зачервяваше от тъгата, която детското ѝ сърчице изпитваше при новината, че за пореден път баща ѝ щеше да я вземе "следващия път", когато лети до Париж. Винаги е бленувала да бъде в Париж. За нея това беше като филм, в който главната героиня отива закратко в Париж и се влюбва безнадеждно, задълго, а може и би завинаги. И дългоочакваният момент настъпи. 

Пристигна във Франция. Времето беше смразяващо. Зимата – люта. Още преди да остави куфара си, тя спря пред едно кафене с изморени от жажда очи. Нещо топло като кафе би ѝ подействало добре в този ледовит ден. Опита да пренеса куфара през входа на кафенето, опита, понеже беше страшно тежък за нейната крехкост. Влезе, без да очаква никого пред себе си, когато внезапно погледът ѝ се спря върху добре изчистени черни обувки и, неусетно се покатери до яката на високия мъж, който стоеше пред нея. Той рязко зададе въпроса си дали има желание да ѝ помогне с пренасянето на багажа ѝ. Боже мили, та тя познаваше този мъж, така ѝ каза сърцето. 

Снежинките отнеха привилегията да види лицето му. Той взе куфара от бледоледените ѝ ръце, отне товара от нея и отиде напред, без да я почака. Тя не успя да отвърне нито на думите, нито на погледа. Беше като сън. Тя се обърна внезапно към улицата малко преди да влезе в кафенето на топло. Внезапно зафуча пред лицето ѝ, очите ѝ страдаха от играта на снежинките, които така нахално замъгляваха зрението ѝ. Всичко около нея се обля в бяла светлина с такава неочаквана сила. Тя почувства светлината. И… почувства още по-голяма лекота. 

Жената, която спеше на летището и разказваше на всички излитащи за мечтата си да посети Франция, днес не беше на обичайната пейка. Мечтата на жената от летището, както беше известна тя, уви, никога не се сбъдна. Зимата бе отнела мечтата ѝ. Мечтата да види своя любим за последен път.

Деметра, IX Б

 

Sarachmet

 

---

[*] NB! Вж. бележката, след като прочетете текста! Произведението е написано от талантливите ученици на ЕГ „Пейо Яворов“ – Силистра по време на заключителното занятие на клуба по интереси „Творецът в мен“ (май, 2023 г.). Писмото е истинско и бе намерено съвсем случайно в една стара книга от нашата колежка Румяна, която притежава малка антикварна книжарничка. Изпратено е от Силистренския затвор през 1949 г.

Как протече самото занятие?

Учениците не бяха запознати предварително с текста на писмото. То им бе представено в рамките на кратък актьорски етюд. След като чуха писмото, учениците получиха различни творчески задачи, състоящи се в изграждането на отделни сцени от сюжетно действие – „Сутринта на Нушка, преди да получи писмото“, „Сутринта на затворника, преди да напише писмото“, „Отговор на писмото“, Пейзаж от деня на написване на писмото“, „1 година по-късно на жп гарата“, „10 години по-късно в Париж“. Учениците работеха паралелно, без да познават текстовете на останалите. Получи се като доброто старо европейско кино – една любовна история, разказана от няколко писатели.

Ръководители на клуба „Творецът мен“: Елица Райнова и Влади Владев – учители по БЕЛ