Заклинание от стихотворенията „Сплин“ VI на Шарл Бодлер и „Любовна“ на Никола Вапцаров

 (опит за интерпретативен етюд в художествена форма)

 

– Ела!

– Какво?

– Ами… за тези две стихотворения.

– Още ли ги мислиш?

– Да.

– Но какво толкова намираш в тях?

– Не знам, може би някакво заклинание, някакъв мистичен код, който… Нали Бодлер казва, че поезията е заклинание.

– Магия ли ще правиш?

– Ще ми помогнеш ли?

– Да.

– Защо?

– Как така защо?

– Отговори ми.

– Ами нали ме помоли?

– Да, но затова ли?

– Не знам, не знам. Хайде да започваме! Нетърпелива съм.

Някъде в далечината прозвуча тътен. Замлъкнаха. Очите ѝ утихнаха и заприличаха на дълбоко безбрежно море, в което му искаше да отплава.

– Добре, ти вземи стихотворението на Бодлер, а аз ще взема Вапцаровото.

– Quand le ciel bas et lourd pèse comme un couvercle. Хм, Когато небето, ниско и потискащо, като похлупак тежи…

– А виж сега как е при Вапцаров: Като бетонен блок над нас / тежи барутната тревога.

– О, страхотно! Сравнението „бетонен блок“ отразява съвсем точно характеристиките на небето и чувството, което поражда то, в стихотворението „Сплин“. Усеща се и „тежестта“ (lourd), и това, че е някак ниско (bas), и преживяването му като „похлупак“ (couvercle). И колко впечатляваща е алитерацията със звучната съгласна „б“, свързваща думите „бетонен“, „блок“ и „барутната“. Сякаш небето бучи, боботи. Мислиш ли, че Вапцаров е чел Бодлер?

– Не знам, но виж глагола в първите два стиха на двете стихотворения.

– И в двете глаголът е един и същ – „тежи“ (фр. pèse – ‘тежи’).

–Да, и притежава едни и същи граматични признаци – 3 л. ед. ч, сег. вр., деятелен залог, несвършен вид. И в двете!

– А също така и двата стиха започват със съюзна дума с почти идентичен звуков състав, макар и с различно значение – Quand ([kɑ̃] – ‘когато’) и „Като“. Невероятно!

– Нали?! Всъщност при Бодлер първите три строфи започват с анафоричната съюзна дума Quand, а при Вапцаров тя присъства само в третия стих („когато ни притягат в обръч“), което обаче е напълно достатъчно, за да се установи сходство, съответствие на ситуациите, в които са поставени героите на двете произведения.

– Т.е. към ситуацията на Вапцаровия герой можем да прибавим и всички смисли и нюанси, характерни за обстоятелствата, при които е поставен Бодлеровият герой?

– Точно така, не мислиш ли? 

– Ами...

– Да прочетем и втория стих!

– Добре. Обаче чуй, всичко сякаш утихна.

– Май са си тръгнали вече. Страх ли те е?

– Не… Малко.

Тя се усмихна и продължи.

– Sur l'esprit gémissant еn proie aux longs ennuis, върху стенещия дух – плячка на дълга, дълга скука. О, „любимата“ скука на Бодлер!

– Не може без нея. И виж, той поставя този „порок на пороците“, както нарича скуката в стихотворението „Към читателя“, в мн.ч. – „дълги скуки“, но ми се струва, че тук граматичната форма за число носи по-скоро семантични, смислообразуващи функции. От една страна, се създава усещането за мащабността както във времето, така и в пространството на тази скука, а от друга, се внушава и идеята за постоянство, за повторяемост, неизбежност.

– Нещо като метафорично използване на граматичната форма за мн.ч ли?

– Много добре го формулира. И виж, ако се вгледаме в звуковия състав на съчетанието longs ennuis – буквите L,O,N,G,E,I – бихме могли да направим асоциация с думата „легион“ (légion). Т.е. longs ennuis е всъщност легион от скука, което вече, от своя страна, придава на скуката една бесовска същност, тъй като се свързва с името на беса, когото Иисус изгонва от човека в Гадаринската страна. Името на този бяс е „легион“, което означава мнозина.

– Това е онази случка от Евангелието от Лука, в която после тези бесове молят Иисус да ги остави да влязат в едно стадо свини, нали?

– Точно така.

– Значи скуката може да бъде определена като състояние, при което човек е обхванат от бесове?

– Да, но интересното е, че човекът от евангелския разказ е буйствал и е трябвало да го оковават с „вериги“ и „окови“. Т.е. очертава се едно много интересно сходство между скуката, при която така или иначе си скован от бездействие, и бесноватостта, при която трябва да те оковат.

– А при Вапцаров как е?

– Малко по-различно е, но отново, както и при Бодлер, вторият главен образ след небето е душата, всъщност душите: „Душите ни ръмжат: — Война! / В душите кръв, и смут и огън“. Т.е. при Бодлер имаме дух (l'esprit) в ед. ч, м.р., членувано, а при Вапцаров – душите в ж.р. мн.ч., членувано.

– И забележи колко красиво се е получило – в третия стих душата изпълнява ролята на подлог, вършител на действието (душите ръмжат), а в четвъртия стих – на обстоятелствено пояснение („в душите кръв“), което обаче създава усещането за някакъв кипеж, живот, душата е автор, творител на действието и едновременно място на действието, на войната...

– На войната ли?

– Ами…

– Колко гениално го каза!

– Мерси!

– Душата обявява война и я води в себе си. А виж при Бодлер духът е само в ролята на обстоятелствено пояснение за място, което търпи, което понася действието, тежестта, скуката.

– Но пък няма война.

– Но пък няма война…

– О, Боже, какво направих?

– Какво?

– Нима излиза, че войната е противоположност на скуката, а ако скуката означава да не живееш, значи войната означава да живееш?

– Не, не, няма да излезе така накрая. Успокой се! Да продължим да четем!

– Ами ако излезе?

– Няма.

– Дали да не спрем да четем?

– Наистина ли се страхуваш?

– Малко… Но добре, да продължим.

– Ти си.

– II nous verse un jour noir plus triste que les nuits, то ни изсипва един черен ден, по-тъжен от нощите. Ето тук се появява едно лично местоимение в 3 л. мн. ч nous, а при Вапцаров същото местоимение в същата граматична форма е изместено в първия стих „над нас“. Хм, колко съответствия!

– Всичко, всичко уж е същото, обаче каква разлика в настроенията на душите и духа (l'esprit). При Вапцаров всичко кипи, ръмжи, „Война“, а при Бодлер духът е стенещ (gémissant) и дори по-скоро мъртъв.

– При Бодлер духът е „в плен“ (en proie) на скуката (ennuis), а при Вапцаров душата „воюва“.

– Бодлер също използва военна лексика, особено експлицитно във финалната строфа, само че в душата на лир. герой дефилират ковчези. Но нека да оставим това засега. Ако ти кажа, че в стихотворението на френския баща на символизма има известна огледалност, би ли могла да откриеш как първата строфа се отразява в петата?

– Това ще ни трябва ли за магията?

– Разбира се.

– Добре. Да видим. Ще започна от римите. Значи, в първата строфа последният стих завършва с образа на нощите (nuits) в мн.ч, а в последния стих на последната строфа имаме черен цвят, черно (noir) в ед.ч.

– Точно така.

– Освен това… О-о-о, колко интересно, виж, във втория стих на първата строфа имаме дух (esprit), и то в 3 л, т.е. лир. Аз уж говори за себе си, но някак неутрално, като за друго същество, а във втория стих на последната строфа се появява образът на „душата“, и то в 1 л. (dans mon âme) в ролята на обстоятелствено пояснение, както е при Вапцаров.

– Чудесно! И освен това в третия стих на последната строфа се среща прилагателното „деспотичен“ (despotique), което е едно ново развитие на образа на „потискащото“, т.е. тежащото като похлупак небе.

– И виж, виж в първата строфа в нечетните стихове скуката (в мн.ч) се римува с нощите (ennuis – nuits), а на същите места в последната строфа се римуват Надеждата и черното (Espoir – noir).

– Да, така на базата на тъждествеността по цвят между „нощите“ и „черното“ изпъква противоположността на скуката и надеждата, т.е. скуката е безнадеждност. При Вапцаров обаче надеждата тържествува, за разлика от Бодлер, при когото е погребана. Казах ли ти, че си гениална?

– Вече го отбелязахте, да.

– Ама тогава ти не отрече, нито пък се изчерви.

– Ами бях се доверила на преценката ти. Защо, да не би да е било комплимент?

– Не, но…

Отново прозвуча тътен. Може би валеше. Някъде. Уж не е толкова необичайно да вали някъде дъжд и да гърми? Беше се разтреперала за момент, но се овладя.

– А мислиш ли, че са наистина съпоставими обстоятелствата, в които се намират героите от двете стихотворения?

– Абсолютно. Можеш ли да събереш всички думи, които описват пространството в „Сплин“ на Бодлер.

– О, но това ще е ужасно скучно!

– Хайде, представи си, че все едно береш цветя, като Персефона.

– Но Персефона отива в Ада, когато прави това.

– Нищо, и ние ще отидем.

– Как така ще отидем? Какво толкова сме сторили?

– Ами четем, а това означава да избягаш.

– Както избягаха другите ли?

– Не, но…

– Не, да четем, означава да останем, означава да зачерпваме, да загребваме.

– Данте също е ходил в ада и се е върнал.

– Да, но Данте е поет.

– А пък ние сме читатели.

– Но това не е едно и също, нали си спомняш в първото стихотворение от „Цветя на злото“ как лирическият Бодлер се обръща към читателя: „Мой двойнико, мой братко“, говорейки за пороците, които споделят заедно с читателя, най-големият измежду които е скуката.

– Именно, читателят, както и поетът имат грехове, които трябва да опознаят, впускайки се в Ада, за да могат да се ужасят от тях, да ги намразят, да ги изскубнат от себе си, да ги преборят.

– Добре тогава, започвам да „бера“, както се изрази, зловещите характеристики на пространството, в което се намира лир. човек на Бодлер…

– Между другото, много ми допадна формулировката „лирическият Бодлер“, която се изплъзна от езичето ти преди малко.

– Мисля, че го каза само за да си намериш повод да назовеш частица от тялото ми с умалително име.

– Бях искрен.

– Да бе. Мисля обаче, че трябва да останем сериозни в този момент.

– Права си.

– И така, можеш да слагаш котела, ето ги въпросните „черни цветя“: „похлупак“, „черни дни“, „по-тъжни от нощите“, „килия влажна“ (cachot humide), „стени“ и „изгнили тавани“ (murs, plafonds pourris), обширен затвор с решетки от дъжд. Това е долу-горе.

– В стихотворението на Вапцаров пък имаме „бетонен блок“, „фабрични комини“, т.е. нещо, бълващо черно, „обръч“ („когато ни притягат в обръч“), „шум фабричен“, „картечен грак“. Образите на клетката, на затвора обаче по-скоро присъстват в друго стихотворение на Вапцаров – в „Писмо“. Там имаме „капана на живота“.

– О, да, спомням си: „Бяхме вързани жестоко. / Като някакви животни в клетка / светкаха / очите жадно / и търсеха, / и молеха пощада“.

– Образът на тези животни в клетка със светкащи жадни очи кореспондира с този на прилепите, удрящи крилата си в стените и тавана, от стихотворението на Бодлер.

– Това къде е?

– Във втората строфа.

– О, да. l'Espérance, comme une chauve-souris, Надеждата като една летяща мишка.

– А виж как образът на Надеждата (Espérance) се оглежда в четвъртата строфа.

– Там имаме des esprits errants, т.е. скитащ, блуждаещ дух.

– Да, Espérance и esprits errants ([есперонс] и [еспризерон]). Параномазия.

– Какво е това?

– Ами нещо като паронимия.

– Оф, все ще изплещиш някаква такава дума. А при Вапцаров същият тип герой, изгубил надеждата си и превърнал се от човешко същество в животно в клетка, намираме в стихотворението „Писмо“.

– Да, там адресатът на писмото изпада в отчаяние, до точката на „пустотата“ и „мрачната безнадеждност“, noir, когато идеята за самоубийството чука на вратата.

– Там душата му се разкапва от… от омразата, която се впива дълбоко, дълбоко в сърцето му и сплита жестоките си мрежи „на пустота и мрачна безнадеждност“.

– Душата му се разкапва от омразата, а пък тук в душите на лир. герои е „кръв и смут, и огън“.

– Т.е. искаш да кажеш, че Омразата е тази, която изпълва душите с кръв, смут и огън?

– Нещо такова. А виж сега третата строфа при Бодлер.

– Et qu'un peuple muet d'infâmes araignées / Vient tendre ses filets au fond de nos cerveaux. Значи, едно гъмжило нямо от паяци противни опъва мрежи в мозъците ни дълбоко. Пфу, това е ужасно, ужасно! Сякаш…

– Като че там сме били.

– В ада ли?

– В ада.

– Помниш ли Свидригайлов?

– От романа на Достоевски ли?

– Да. Той казваше за ада, колко добре го помня това… Ние все си представяме… Не, всъщност беше вечността. Та, ние все си представяме вечността като някаква идея, като нещо огромно, огромно. Но всъщност защо непременно трябва да е огромно? – пита се той. – Ами ако изведнъж вместо всичко това вечността се окаже само една стаичка, колкото селска баня, опушена, а по всички ъгли паяци – и това е цялата вечност.

Потръпна. Помълча.

– Същата стаичка, като тази на Бодлеровия герой. Обаче каква страшна метафора е това, мозъкът ти да хване паяжина.

– Това означава да не мислиш, да не си мислил, да не можеш да мислиш, способността ти за мислене да е закърняла, атрофирала, мислите ти да са хванали паяжина. О, Боже!

– А виж при Вапцаров обаче лир. човек мисли, и то мисли за любов: „(…) си мисля: — Колко я обичам!…“. Велико! В тази трета, централна строфа, най-важната, която кореспондира със строфата с паяжината в мозъка при Бодлер, при Вапцаров се появява темата за любовта, мисълта за любовта: „И в тези дни, кажи ми ти, / когато ни притягат в обръч, / в сърцето, грях ли е, кажи, / че пазя още кът за обич?“.

– „Кът за обич“ – колко красиво!

– При Свидригайлов имаме опушена селска баня, както казваш. При Бодлер пък лир. човек е затворен в тясно пространство, обездвижен, като прилеп в клетка, в затвор, а лирическият Вапцаров, ако ми позволиш да използвам тази твоя находка, е опазил в своята душа едно малко пространство, недокоснато, неосквернено, незакърняло, непристъпно – „кът за обич“, „мъничък свят за любов“, който никога няма да хване паяжина.

– Чакай!

– Какво?

– Знаеш ли?

– Какво?

– Войната!

– Какво войната?

– Ще ми почетеш ли пак първата строфа за войната.

– „Душите ни ръмжат: – Война!“

– Разбира се,  това е войната, която душата води за опазване на този кът за обич, за този малък свят на любов, войната срещу омразата, която разкапва душата.

– Наистина, наистина, война за кътчето на любовта в душата, а защо не дори и за будното състояние на мозъка, на ума? Мозъкът, който, както е представен в централна строфа на стихотворението на Бодлер, е достигнал до точката на пустотата и мрачната безнадеждност, при Вапцаров на същото място, в третата строфа, той е способен да задава въпроси, какъвто е този реторичен въпрос за любовта?

– Мисля, че любовта е най-достойният предмет, с който трябва да се занимава човешкият ум.

– Наистина ли?

– Да, само ще ти спомена „Пир“ на Платон, когото и двамата много харесваме. Там самият Сократ, бащата на философията, си признава, че не разбира от нищо друго освен от еротика… Искам да кажа, от Ерос.

– Умница.

– Наричай ме Софѝя.

– А пък ти мене Кирил.

Изведнъж стана страшно, мъчително тихо. Почувстваха, че се намират на някаква странна планета, от която цивилизацията отдавна си е отишла. А уж трябваше само за няколко минути да се спрат и да поговорят, колкото да не се блъскат с всички, докато излизат. Този път тя се окопити първа. 

– А при Вапцаров има ли огледалност?

– Ами… Какво?

– В стихотворението на Вапцаров, попитах, има ли подобна огледалност, както в „Сплин“ на Бодлер?

– О, да, да. Например прилагателното „фабричен“ се повтаря. Във втория стих на втора строфа имаме „фабрични комини“, а във втория стих на четвърта строфа, огледалната, имаме „шум фабричен“, като тук епитетът е инвертиран и поставен в силната позиция на римата: „шум фабричен, / процепен с зъл картечен грак“.

– „Зъл картечен грак“ – о, тази метафора е жестока! Свързва се с гарвана, символ на смъртта, think of evil. А помниш ли „Септември“ на Гео Милев, там имаше нещо подобно, „лай на картечници“.

– Да, и „Топове / като зинали слонове“. В „Сплин“ на Бодлер обаче мотивът за шума също се появява в четвърта строфа, ще я прочетеш ли?

– Отново съответствие. Добре. Des cloches tout à coup sautent avec furie / Et lancent vers le ciel un affreux hurlement…, както камбани, които се стоварват с бяс, повдигат към небето ужасен вой, така скитащият се без родина дух започва да стене упорито... Хем са камбани, възвестяващи страдание и смърт, хем се стоварват с цялата си тежест като… като… бомби.

– Кореспондират с първата строфа при Вапцаров: „Като бетонен блок над нас / тежи барутната тревога“. Тук нямаме камбана, но се усеща имплицитно посредством една нейна черта – тревогата.

– Но почакай, при Бодлер също присъства образът на Тревогата, и то с главно Т. Виж, появява се в последната строфа: …et l'Angoisse atroce, despotique, / Sur mon crâne incliné plante son drapeau noir. Тревогата, жестока, деспотична, забива в мозъка ми знаме черно. Ужасно, ужасно!

Изведнъж се смълчаха.

– Чули това?

– Да.

– Знаеш ли, преди съм си мислела… сещаш се, има такива ситуации, когато искаш да заявиш някаква смешна тревога за упадъка на културата в съвременното общество не толкова защото си много разтревожен, а за да блеснеш с някакъв каламбур пред хората около теб или пък просто да им покажеш, че не участваш в разговора им не защото си затворен, а защото те интересуват съвсем други неща. Та в такива моменти ми е хрумвало да кажа, че в следващата война ще пускат бомбите върху библиотеките.

– А пък аз, ако бях сред присъстващите и чуех такова съждение, сигурно щях да допълня, може би от желание да ти се харесам, че всъщност ефектът на едно такова действие би бил по-страшен от този на атомните бомби.

Помълчаха.

– Страх ли те е?

– Да. Но не би трябвало, знам, че не трябва да ме е страх, че не ме е страх. Ей, Кириле?

– На вашите услуги, Софѝя.

– Имаше едни думи от вашия „Проглас“, които биха могли да внесат ред в смутената ми душа, бъдете така любезен да ми ги припомните.

– О, разбира се, любезна Госпожо!

– А защо казахте „госпожо“ с главна буква?

– А откъде знаете, че съм го казал с главна, след като съм го казал, а не написал?

– Ами ето, току-що казахте, че сте го казали. А и нима допускате, че Софѝя може да не знае нещо ли?

– Простете!

– Цялата съм в слух.

– Затворете очи.

– Защо, да не би да сте ги забравили и да искате да погледнете?

– О, как бихте могли да си го помислите! Не, но тези слова са боговдъхновени, трябва да се слушат със затворени очи.

– Добре, убедихте ме.

– Всъщност знаеш ли, относно думите ти за бомбите върху библиотеките...

– Какво, глупости на една читарушка.

– Не са. Мисля, че тези бомби отдавна са пуснати, без да сме се усетили.

– Няма ли я книгата?

– Няма я.

– Търси ли на „К“?

– Търсих.

– Може някой да я е взел да я чете.

– Може, но тогава щеше да има празно място.

– Може някой да я е откраднал и да не са успели да се сдобият с нов екземпляр.

– Надявам се.

– Добре, нищо. Хайде да почетем още малко. Докъде бяхме стигнали?

– До деспотичната тревога в последната строфа на Бодлер.

– Да. Тревогата при Бодлер тържествува с черното си знаме, а в душата на лир. човек се носи, без тамбури и без музика, дълга, дълга процесия, от ковчези, в които е погребана надеждата му, сразена и победена (l'Espoir, / Vaincu, pleure). В последната строфа е тихо, тихо и черно. Последната дума е „черно“ (noir) в м.р. Дори не е нощ, защото нощта все пак, макар и източник на черното, е нещо, някакъв субект, който дори може да роди от мъртвата си утроба, както е при Гео Милев: „Нощта ражда из мъртва утроба“, т.е. извергва от мъртва утроба. А тук последната дума е просто черно, пустота, нищо.

– Само че виж как е при Вапцаров в последната строфа. Коя е последната дума там?

– Удивително! Песен!

– Да, това е песен. При Бодлер няма музика и тимпани, Вапцаров пък започва с фабричен шум и барутна тревога, с някакъв хаос, но завършва с песен, и то Любовна.

– Колко гениално! Душата при Вапцаров започва с ръмжене: „Душите ни ръмжат: — Война!“, и завършва с песен.

– Точно така, започва с ръмжене като „ранена от болка пантера“, на която се опитват да отнемат „пшеничено зрънце“ от нещо огромно, съкровено, свещено.

– Мъничкият ни свят.

– Да това огромно нещо е "тесният свят на нашата любов".

– Значи, искаш да кажеш, че както във „Вяра“ лирическият Вапцаров е готов като „ранена в сърцето пантера“ да реве от болка, ако му отнемат дори пшеничено зърно от вярата му, тук душата му ръмжи „Война!“ за защитата на този мъничък кът на любов. Душата обявява война на всеки, който иска да разруши този кът, дори на себе си, тъй като в противен случай, самата тя ще се превърне в плячка на дългата скука, en proie aux longs ennuis.

– Във „Вяра“ имаме ранена в сърцето пантера, която реве, а тук – душа, която ръмжи. Ранена. Ревнал. Ръмжи.

– Хм, странно, колко телесна, колко плътска, колко пшеничена е душата при Вапцаров.

– Защо?

– Ами защото кърви: „В душите кръв…“.

– Може би тази кръв в душата е по-скоро признак или метафора за нейната уязвимост, ранимост, болка, страдание, но и живот, кръвта е символ на живота.

– Кириле!

– Да, Софѝя.

– Нали няма да отидем в ада наистина?

– Всички грешници отиват в ада.

– Но какво, какво толкова сме направили?

– Ами виж какви са душите ни: „В душите кръв и смут, и огън!“.

– А какво, трябваше да бъдат безметежни ли, заболели от сплин, като лир. герой на Бодлер, или потънали в dolce far niente, като всички тези, които избягаха…

– И които не са забелязали как „една ръка изхвърли на боклука“…

– „Идилиите с синьото небе“.

– В случая обаче Прогласа.

– Да, Прогласът го няма и на никого не му пука за това. Ето това е грях, спокойната душа е грешната душа, а не метежната. Нали помниш „А он, мятежный, просит бури“…

– „Как будто в бурях есть покой!“

– Обичам Лермонтов!

– Значи трябва да воюваме.

–Да воюваме ли?

– Да.

– Как така да?

– Ами щом душите ни са метежни.

– О, Боже, наистина това излиза от моите разсъждения. Но нима, нима наистина пътят за изхода от ада е войната?

– Войните обикновено се водят за родината, за отечеството?

– Глупости, а що е отечество?

Той не отговори веднага, тъй като беше се зареял навътре, навътре в лазурния безкрай на очите ѝ.

– Аз знам къде е моето отечество. Прочети третата строфа от стихотворението на Вапцаров, ето книжката.

Тя взе книжката от ръцете му. Беше прочела третата строфа, но нарочно задържаше погледа си над текста. Искаше да се наслади на момента, без да мисли за нищо. Изчерви се. Наведе глава, за да скрие усмивката си. След миг обаче, без да вдига очи, попита дяволито:

– А може ли да прочета и четвъртата?

– Разбира се.

– Наистина ли?

– Наистина.

– Не, ти ми я прочети.

– Добре.

Той взе книгата и въпреки че знаеше куплета наизуст, реши да го прочете.

– Ще ни трябват оръжия.

– Да.

– Но мощни, които да са в състояние да превърнат планета с площта и населението на планетата на Малкия принц в господарка на Вселената.

– Има такива оръжия и знам как можем да си ги набавим.

– Как?

– „Прогласът“. Първо трябва да намерим „Прогласа“, там пишеше, сигурен съм, че пишеше за такива оръжия. И то именно в онзи стих, който ме помоли да ти припомня. Трябва на всяка цена да намерим „Прогласа“.

– Да, но как ще го намерим, след като са го изхвърлили от библиотеките?

– Ще го намерим, нали ръкописите не горят?

– Вярваш ли в това?

– Разбира се.

– В романите може и да не горят, но…

– Може читателите да ни помогнат.

– Но ние самите сме читателите.

– Не, ние сме героите.

– Та какви герои сме ние?

– Всички читатели са герои.

– Как така?

– Пишеше го в „Прогласа“, знам, че го пишеше, трябва да го намерим.

Заваля. Капките заплющяха яростно по обшития с ламарина перваз като парчета олово.

Очите ѝ сякаш се насълзиха. Едва доловимо. По такъв начин обикновено се запречват сълзите в зениците ни, когато изпитваме яд и негодувание към скъп на сърцето ни човек, за това, че той не е в състояние да ни отвърне по начина, по който заслужаваме, за обидите, които сме му отправили.

А пък на него му се струваше, че пръски от безкрайната синева на очите ѝ се материализираха и щяха да изсъхнат по бузите ѝ и му стана свидно.

– Знаеш ли, мисля, че трябва да престанем с тези глупости. Всичко това е само литература, с която можеш да залъжеш дете или да утешиш някого неизлечимо болен, тъй като самият ти си слаб и не си в състояние реално да му помогнеш. Ето, помолих те да ми кажеш два стиха от „Прогласа“, а дори и това не можа; обеща да направиш магия, магия от стихотворения, ха-ха-ха, а не направи нищо. А пък сега ми говориш за ръкописи, които не горели, и оръжие, с което сме щели да завладеем света. Само се чуй.

– Но… защо…

– Какво защо?

– Говориш така като…

– Като каква?

– Ами като здравомислеща.

– Какво искаш да кажеш?

– Та ние направихме магия.

– Каква магия сме направили?

– Добре, а какво за тебе е магията?

– Нещо свръхестествено, вълшебно, което обаче да се случи наистина, нещо като морето.

– А не се ли случи нещо такова преди малко, когато ти дадох…

– Когато ми даде… да, да прочета онова нещо за теб от книгата.

Тя се усмихна. 

Гюстов Моро, Химерата

Стихотворения:

Spleen

Quand le ciel bas et lourd pèse comme un couvercle
Sur l'esprit gémissant en proie aux longs ennuis,
Et que de l'horizon embrassant tout le cercle
II nous verse un jour noir plus triste que les nuits;

Quand la terre est changée en un cachot humide,
Où l'Espérance, comme une chauve-souris,
S'en va battant les murs de son aile timide
Et se cognant la tête à des plafonds pourris;

Quand la pluie étalant ses immenses traînées
D'une vaste prison imite les barreaux,
Et qu'un peuple muet d'infâmes araignées
Vient tendre ses filets au fond de nos cerveaux,

Des cloches tout à coup sautent avec furie
Et lancent vers le ciel un affreux hurlement,
Ainsi que des esprits errants et sans patrie
Qui se mettent à geindre opiniâtrement.

— Et de longs corbillards, sans tambours ni musique,
Défilent lentement dans mon âme; l'Espoir,
Vaincu, pleure, et l'Angoisse atroce, despotique,
Sur mon crâne incliné plante son drapeau noir.

— Charles Baudelaire 

***

Любовна

Като бетонен блок над нас
тежи барутната тревога.
Душите ни ръмжат: — Война!
В душите кръв, и смут и огън.

Аз виждам тоя смут дори
сега в фабричните комини,
на запад в залеза или
в небето тъй спокойно синьо.
   
И в тези дни, кажи ми ти,
когато ни притягат в обръч,
в сърцето, грях ли е, кажи,
че пазя още кът за обич?
     
Кажи ми грях ли е, че пак,
дори и в този шум фабричен,
процепен с зъл картечен грак,
си мисля: — Колко я обичам!…
 
Да, вярно, мъничкият свет
на нашата любов е тесен,
затуй със поглед, впит напред,
ти пиша толкоз малка песен. 

— Никола Вапцаров

***

Прогласът