Пушкин, Момичето с урната, или как словото оживотворява камъка

Разбитата стомна в скалата не е стомна, парчето от стомна в ръката на момичето не е парче от стомна, водата, която тече безспирно като фонтан, не е обикновена вода, а бронзовата скулптура не е бронзова скулптура, а застинало във вечна печал момиче. Но ако бронзовата скулптура е застинало във вечна печал момиче, това означава, че на декоративното произведение на изкуството, което виждат очите ми, е вдъхнат живот, истински живот, който просто е прелял във вечна неизчерпаема печал. Но как, как му е бил вдъхнат живот? Чрез това, което единствено е способно да вдъхва живот. А кое е то? Словото. В случая това е постигнато само със следните четири стиха от Пушкин, написани в една от най-знаменитите, най-чудните есени в човешката история (с. Болдино, 1830 г.):

Урну с водой уронив, об утес ее дева разбила.

    Дева печально сидит, праздный держа черепок.

Чудо! не сякнет вода, изливаясь из урны разбитой;

    Дева, над вечной струей, вечно печальна сидит.[1]

Тези четири стиха, написани 24 години след създаването на скулптурната композиция „Момичето със стомната“ от П. П. Соколов (1816 г.), на практика одухотворяват, превръщат едно чисто декоративно произведение на изкуството, създадено да украсява градината в Царскоселския парк, в почти мистичен паметник, като му придават тайнствен смисъл, логос!, посредством изграждане на митологична история около него. Една девойка носела стомна, пълна с вода, но без да иска, изтървала стомната и тя се разбила в скалата. При вида на изтичащата вода девойката се вкаменява, потъвайки във вечна, неугасима печал. Водата обаче никога не престанала да тече. Но каква би могла да бъде тази вода, че загубата ѝ да потопи човек в безкрайна печал? И каква е била тази стомна, че да е можела да побере вода, която никога не се изчерпва?

Скучният отговор е, че няма такава вода, никога не е имало такова момиче, а историята е измислена просто за да бъде придадено някакво романтично очарование на един фонтан. Всъщност, съгласете се, че подобен отговор, макар и да почива на т.нар. „здрав разум“, по-скоро изглежда абсурден и най-вече издава липсата на каквото и да било въображение. Едва ли бихте седнали да разговаряте с такъв мъгъл[2] освен, разбира се, ако не се интересувате от пари. 

П. П. Соколов. Девушка с кувшином. Царское Село. Екатерининский парк. 1816

Просто въпросът е така зададен, че подобни, на пръв поглед реалистични отговори, да звучат абсурдно.

– Можем да кажем, че водата е символ на живота и когато изтече, съответно изтича и животът на девойката.

– Да, само че в случая девойката не умира, а се вкаменява, потъвайки във вечна печал, а самата вода не изтича, а продължава да тече, неизчерпаемо.

– А не може ли наистина да изтича, но по такъв начин, че вече да не може да бъде спряно изтичането ѝ? Подобно на рана, която не може да бъде затворена.

– Да не би да имаш предвид „Хаджи Димитър“ – „и кръвта още по-силно тече“?

– Не, но нещо такова. „Изтичането“ предполага свършване, погубване, разливане, докато „тече“ предполага някакво извиране, раздаване.

– Колко красиво!

– А не можем ли да кажем, че водата символизира вечната душа на момичето и когато тя бива погубена, остава само едно хладно бронзово тяло, цялото почерняло от скръб.  

– Добър отговор, но в случая казваш, че бронзовото тяло скърби.

– Да.

– Добре, но ако човекът е съставен от душа и тяло, според теб коя част е способна да скърби – тялото или душата, или и двете?

– Душата. Хм… Вярно, значи в случая душата е останала затворена в тялото, в бронзовото тяло, а водата е нещо друго.

– По-скоро да. Но нека да разгледаме нещата последователно. Да вземем например стомната. Всъщност стомната от паметника стомна ли е?

– Щом питате, явно не е. Всъщност Пушкин никъде не казва стомна. Нарича я урна.

– Да, ето пример за това как поезията разкрива истинските, тайнствените имена на нещата. Или както казва Пърси Шели: „Поезията прави познатите неща да изглеждат непознати“. А с какво свързвате урната?

– Урната е съсъд, в който се съхранява прахът на починал.

– А какво е прахът на починалия за съхраняващия го?

– Нещо ценно, нещо скъпо, нещо съкровено.

– А също нещо невъзвратимо, непрежалимо, безвъзвратно отминало.

– Много добре. И тогава защо Пушкин не нарича стомната стомна, а урна?

– За да посочи, че съдържанието в нея е скъпо, съкровено за носещия я.

– А какво е съдържанието?

– Вода.

– Значи водата в урната, не е обикновена вода, а особена вода, скъпа, ценна, съкровена. А сега нека да погледнем скулптурата и да видим какво държи девойката в ръцете си?

– Дръжка от стомна.

– Отломка.

– А ако погледнем скулптурата през призмата на Пушкиновото четиристишие?

– Отломката става черепок.

– А защо Пушкин е избрал думата черепок? Какво е особеното на тази дума?

– Ами… ако извадим окончанието, се получава думата „череп“.

– В този смисъл на коя дума е съзвучна от семантична гл.т. „черепок“?

– На урна. И „черепок“, и „урна“ са предмети, присъщи за пространството на гробницата, създават усещането за гробница.

– Има ли и други думи от същата ключова област – гробница?

– Да, наречието „печална“, дори се среща два пъти.

– Добре, тогава кой е положен в тази гробница?

– Девойката.

– Водата.

– Добре,  според мен бихме могли да приемем и двата отговора. Но водата наистина ли е мъртва?

– Не, защото продължава да тече… някак.

– А девойката наистина ли е мъртва?

– Ами… да, в някакъв смисъл.

– Добре, ако е мъртва, щеше ли да извършва някакви действия?

– Разбира се, че не.

– А девойката извършва ли някакви действия?

– Ами…

– Всъщност, за да отговорим на този въпрос, трябва да видим дали в четиристишието има глаголи, които да се свързват с девойката.

– Добре, имаме „уронив“ (прев. „като изтърва“) , имаме „разбила“…

– Тези глаголни форми какви са по време и вид?

– Мин. св.

– Добре, значи не се броят. Ако са в мин. св. време, не можем да докажем, че девата е още жива. Има ли други?

– Да. „сидит“, „держа“ (прев. „държейки“) и пак „сидит“.

– Всъщност само за 4 стиха девойката извършва 5 действия – твърде много за мъртъв човек. Но нека да видим в какво време и от какъв вид са глаголите.

– Глаголът „разбила“ е свършен вид, „уронив“ е мин. св. деятелно причастие. Може да е свършила тези действия и след това да е починала.

– А в какво време и вид е глаголът „сидит“, който, както отбеляза, е повторен настойчиво два пъти за четири стиха?

– Несвършен вид, настояще време.

– Т.е. девойката продължава да извършва някакво действие, което не може да бъде довършено, което продължава вечно.

– Интересен паралел – от една страна, водата не се изчерпва и продължава да тече („не сякнет вода“), а от друга девойката не може да завърши несвършеното си действие („сидит“). Тогава излиза, че не е мъртва. Доказахме го!

– Да, по-скоро можем да говорим за някакво вкаменяване, но не и за смърт. Но да се върнем към първоначалния въпрос тогава, с какво толкова ценна е била тази вода, че ужасът от загубата ѝ да вкамени девойката, превръщайки я от живо момиче в медна статуя?

– Това е някаква чудесна вода, която по чудесен начин продължава да тече.

– Неизчерпаема вода.

– Добре, вече имаме няколко характеристики на тази вода. Тя е изключително скъпа за девойката, тя е неизчерпаема, т.е. продължава да тече вечно. От друга страна, нека да видим кои са подлозите в това четиристишие.

– Всъщност има само два подлога – девойката и самата вода.

– Точно така, водата в първия стих играе ролята на определение, а в третия става подлог.

– В този смисъл имаме два субекта, два живи обекта, способни да действат от себе си.

– Т.е. става дума за жива вода ли?

– Разбира се.

– А какво значи „жива вода“, това метафора на какво е?

– Не е метафора.

– Как, има ли жива вода?

– Разбира се. Всъщност знам за една вода, от която който пие, повече никога не ожаднява. Ако ви кажа за нея, ще го броите ли за доказателство?

– Да, но няма такава вода.

– Има. Пише го.

– Къде го пише?

– А ти вярваш ли на всичко написано?

– Не на всичко.

– А на какво?

– Не знам, може би на онези писатели, чиито думи издигат душата ми.

– Добре, това е историята със самарянката, която Иисус срещнал на един кладенец, от Евангелието от… Знаете ли я?

– Не.

– Добре. Когато минавал през Самария, Иисус ожаднял и се спрял пред един кладенец. На кладенеца идва една самарянка да си налее вода. А Господ ѝ казва: „Дай ми да пия“. Самарянката се учудва, че един юдеин говори с нея и дори я моли за вода.

– А защо, юдеите не говорели ли със самаряните?

– Не, тъй като между юдеи и самаряни имало непримирима вражда. Та, Христос отново се обръща към жената и ѝ казва: „Да би знаяла дара Божий, и кой е Оня, Който ти казва: „Дай ми да пия, ти сама би изпросила от Него, и Той би ти дал вода жива“. Жената Му казва: господине, ни почерпало имаш, па и кладенецът е дълбок: отде тогава имаш живата вода?

– Охо.

– Колко общи елементи откривате между четиристишието на Пушкин и тази история?

– Ами водата, само че при Пушкин водата е неизчерпаема, а тук е наречена жива.

– Още, жената, която идва да си налее вода от кладенеца. При Пушкин също имаме жена, която обаче вече си е наляла вода и я е изтървала.

– Добре, друго?

– Ами там имаме черепок, а тук почерпало.

– А това едни и същи думи ли са?

– Не, но съдържат почти едни и същи фонеми, отпращащи към думата „череп“. Интересното е, че „черепок“ на руски означава „отломка“, а „почерпало“ на български означава нещо, с което се загребва.

– Добре, друго общо?

– Друго няма.

– Всъщност липсва Христос.

– Така ли?

– Ами при Пушкин не се споменава.

– А ако допуснем, че присъства под някаква форма, каква би била тя?

– Водата, неизчерпаемата вода.

– Точно така. В светлината на този евангелски разказ непресъхващата вода от четиристишието на Пушкин придобива смисъла на божествения образ, който Бог е дал на всеки човек. Девата сме всички ние, които оставяме божественото да изтече от нас, като разбиваме божествената урна в нас, без да съзнаваме, че по този начин се превръщаме в бронзови изваяния без живот вечен, в празни съсъди, в нищо.

Автор: Влади Владев

---

[1] Урната с вода изтървала, в скалата девойката я разби.

Девойката печално стои, държейки празна отломка.

Чудо! Не пресъхва водата, която от разбитата урна се излива;

Девойката, над вечната струя, вечно печално стои.

[2] Мъгъл – да, думата има пейоративно значение, обидна е. За нечелите „Хари Потър“ мъгълите са хора, които не могат да правят магии.