Чаяние

Една от думите, заради които е създадена славянската азбука, тъй като не може да бъде изписана с гръцки или латински букви, е „чаяние“. Пише го в „есето“ на Черноризец Храбър „За буквите“. Днес тази дума е изчезнала. Защо? Толкова е красива! Да, ама… И какво използват людете на нейно място? Очакване. О, не е същото. Защо да не е същото? Ами чаяние е нещо повече от очакване, в него се съдържа сякаш и копнение, мечтание, блян по нещо…, по нещо отвъдсетивно, по нещо божествено, по нещо, което знаеш, че никога няма да настъпи, но въпреки това го очакваш с цялото си същество, защото само това е нещото, което може да утоли жаждата ти.

Всъщност думата се е запазила в антонима „отчаяние“. Когато си отчаян, ти си покрусен, ти си обезнадежден, изгубил си всичко съществено, всичко съществуващо. Докато при чаянието очакваш нещо, което си математически убеден, че няма да дойде, очакваш Бога, Христос, но Го очакваш, защото имаш вяра и все още си цялостен човек. Отчаянието е изгубване на вярата, разпадане на човека. Разнищване. Разблудната царкиня от поемата на Дебелянов очаква своя Възлюбен като чаяние, макар и да изпада в отчаяние, прелюбодействайки с „рой презрени нероди“. Разблудната царкиня е символ на човешката душа. Суламита.

Днес никой не изпитва чаяние, защото сме изгубили вярата си. Днес никой не употребява думата „чаяние“, защото не притежаваме вяра. Така със загубата на думата „чаяние“, на това „пшеничено зрънце“ от нашия език, ние всъщност сме изгубили човешкия си облик. Една думичка сме изгубили, и се разпадаме. Защото без вяра в идването на немислимото, без вяра в достигане на недостижимото, на звездите, човек попада в бездната на отчаянието и се превръща в нищо.

Чаяние е да очакваш Бога, дори да си под земята, в каторгата, както казва Митя Карамазов: „А те са много, те са стотици там, подземните, с чуковете в ръце. О, да, ние ще бъдем с вериги и няма да имаме свобода, но тогава, в нашата велика скръб, пак ще възкръснем в радостта, без която е невъзможно човек да живее, а Бог да съществува, щото Бог дава радостта, това е неговата привилегия велика… (…) Как ще живея там под земята без Бог! Ракитин лъже: ако изгонят Бога от земята, ние ще го намерим под земята! Невъзможно е за каторжника да живее без Бога, по-невъзможно дори, отколкото за некаторжника. И тогава ние, подземните хора, ще запеем из недрата на земята трагически химн на Бога, у когото е радостта! Да живее Бог и неговата радост! Обичам го!“.

Гюстав Моро, Песен на песните

Препоръчителна литература:

„За буквите“, Черноризец Храбър

„Вяра“, Никола Вапцаров

„Писмо“, Никола Вапцаров

„Легенда за разблудната царкиня“, Димчо Дебелянов

„Братя Карамазови“, Ф. М. Достоевски

„Песен на песните“