Човек може да остави следа само като звезда

     Стихотворението „Две души“ на Пейо Яворов и песента „Мъртви звезди“ на СЛОТ   

    „В историята на астрофизиката знанието за Вселената започва с изучаването на мъртвите звезди. Катастрофата, която слага край на една звезда, дава възможност на учените да разберат нещо за тази звезда, което, ако тя беше безсмъртна, щеше да остане необяснимо. Благодарение на отношението между скоростта на светлината и почти непредставимото разстояние до слънчевата система, ние продължаваме да виждаме мъртви звезди, въпреки че те вече не съществуват. И именно техният ужасен край е това, което разкрива пред нас тяхното съществуване. Епифания[1], която може да трае столетия, същинско откровение на смъртта, случило се преди милиарди години. И всичко, което правят учените днес, е да общуват с това, което повече не съществува.“

Така завършва тезисът, с който се дипломира младата студентка Ейми Райън от филма на Джузепе Торнаторе „Кореспонденцията“ (2016 г).

Едно от нещата, които научихме в тази книга[2], е, че всеки човек може да бъде едно слънце, една планета. Каза ни го Петя Дубарова. Защото звездите могат да говорят с хората, нали?

Но това е само метафора?

Разбира се, но е метафора на светлината. Слънцето в думите на поетесата е метафора на светлината. А ние научихме още, че човекът е светлината на света, без метафора. Вие сте светлината на света (Мат. 5: 14), казва Христос, а в Неговите думи няма метафора. И именно тази божествена, духовна светлина, засветила в човека, е в състояние да ослепи слънцето, както пеят в песента „Мъртви звезди“ Нуки и Кеш от СЛОТ.

Но почакайте малко, в думите на Христос светлината също е метафора.

На какво?

Ами не съм сигурен, но едва ли светлината на човека е от същото естество, от каквото е светлината на слънцето или на звездите.

Всъщност аз не съм сигурен дали това, което излъчват слънцето и останалите небесни светила, може да се нарече светлина.

Е, хайде де.

Да видим как започва Свещеното писание: В начало Бог сътвори небето и земята. А земята беше безвидна и пуста; тъмнина се разстилаше над бездната, и Дух Божий се носеше над водата. (Бит. 1:1,2). В статията[3] вече направихме паралел със света на Яворовия лир. герой от стихотворението „Две души“, чиято следа остава в „тъмен безкрай“, над който се носи вятър „навсъде“. И нека да видим как продължава светотворческият акт на Бога: Рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина. Видя Бог, че светлината е добро нещо, и отдели Бог светлината от тъмнината (Бит. 1:3,4). Значи кое е второто нещо, което създава Бог?

Светлината, и какво доказва това?

Но не казва слънцето, а казва светлината. На втория ден Бог създава небето и земната твърд, на третия създава растенията и едва на четвъртия – небесните тела: И рече Бог: да бъдат светила на небесната твърд, (за да осветляват земята и) да отделят ден от нощ и да бъдат знакове и за времена, и за дни, и за години; да бъдат те светила на небесната твърд, за да светят на земята. Тъй и стана. И създаде Бог двете големи светила; по-голямото светило да управлява деня, а по-малкото светило да управлява нощта, създаде и звездите; и ги постави Бог на небесната твърд, за да светят на земята (Бит. 1: 14 – 17). Следователно светлината е нещо, което се появява преди слънцето и луната, значи светлината е нещо различно от светлината на слънцето и луната. Значи светлината на слънцето и луната само наподобява светлината, първозданната светлина, която човекът е призван да разпръсква като светило.

Но Библията сериозно доказателство ли е? То е за вярващите.

Ами нали Вапцаров ни научи, че човек без вяра е нищо, пустота, както в песента на СЛОТ.

Но там е друго.

Какво ни пише Вапцаров в „Писмо“, което се е канил да изпрати до един свой загубил надежда другар, за да му вдъхне кураж, но го е изпрати от звездите до нас:

И слънцето на хоризонта

                                                тъмен,

да, нашто

                ярко

                     слънце

                                ще просветне.

 Същият тъмен хоризонт, какъвто е „тъмният безкрай“ на Яворов, и същото очакване на човешко слънце. Тъй  като обикновеното слънце идва винаги, „извършва слънцето заклетия си ход“ – пише Яворов („В часа на синята мъгла“), но това слънце просто измерва времето, докато човешкото слънце е светлина от вечността.

Но нека да се върнем на образа на Кеш от песента на СЛОТ „Мъртви звезди“ и да видим какви са неговите отличителни черти, какво в него е толкова светло, че заслепява слънцето? Собствен път. Свобода. Самота. Привличане, притегляне, гравитация… любов.

Собствен път

Сам измислих пътя си,

Наслагах фарове

Вървя по тясна пустиня

Между людската тълпа

Ако човек ходи по пътеки и утъпкани пътища, по тротоар, сред тълпата трудно би могъл да остави следа, тъй като по утъпканите пътища не остават следи. Човек може да остави следа само по неизвървени, неизминати, неизбродени пътища, които сам начертае. Такова пространство, в което няма пътища, е Космосът. Ergo[4] човек може да остави следа само като звезда. Но дирите по небето се оставят само с огън, с пламък, с горене. Звездите, които горят, са следите, оставени от някого по небето. И това са същите духовни пламъци, които горят и в гърдите на Яворовия лир. човек от „Две души“.

Но ако казвате да не вървим по утъпканите пътища, по които са минавали другите, тогава как можем да последваме примера на някого? Да не би да ни казвате да не следваме никого?

Не, това го казва лир. герой от песента на СЛОТ: Не ходи за мной! (Не върви подире ми!). Но защо? Защото всеки има свой собствен път, по който може да стане звезда, по който е призван да стане звезда. Вървейки по утъпкан път, човек не може да стане звезда, освен холивудска, но ние тях не ги броим, тъй като нямаме микроскоп, ние се занимаваме със звездите и сме се оборудвали само с телескоп. Но от друга страна, духовните примерите на звездите трябва да се следват, иначе какъв би бил смисълът от следите, ако никой не тръгваше след тях. Само че следите в Космоса се следват и предават по друг начин. Там следите не са направени от стъпки, които пепелта може да заличи, а са направени от пламък. Следването на звездите означава приемане на пламъка и разгарянето му в себе си (спомняте ли си Faith No More?[5]), за да можем след време да станем на свой ред звезди с нова светлина, с нов пламък. В началото ние сме като сателити на звездите, светим с отразена светлина, четейки знаците им в книгите: Безсъници, Под тъмни небеса, Моторни песни. Но след това се разгаряме.

Свобода

Много важно качество на лир. герой на Кеш е свободата: с гръб към закона (К законам спиной).

Да не спазваме законите ли ни казвате?

Не очаквах такъв елементарен въпрос, чиито еднозначен отговор се крие в него. Разбира се, и то не някакви дребни закончета, а най-големите – за земната гравитация, за зависимостта от хляба, от природата и въобще всички зависимости, за законите, които ти казват, че нищо не зависи от теб, за законите, които ти казват, че не можеш да бъдеш истински човек, за законите, които забраняват „на любовта плодът“ („Пловдив“, Дебелянов). Христос отменя всички закони и оставя само един: Нова заповед ви давам, да любите един другиго; както Aз ви възлюбих, да любите и вие един другиго. (Иоан. 1:34) Всички закони, които забраняват на човека да бъде съвършен човек, както например законите на Креон, потъпкват достойнството на човека. Та ако човек е светлина, тогава какъв би бил един закон, който регулира по някакъв начин светлината, ако не вид затъмнение. В този смисъл на всеки закон, който пречи на човека да проявява човешки качества, може да му се обърне гръб.

Но такива хора, като вълкът единак от песента на СЛОТ, като Лазар Дъбака от „Ветрената мелница“, като Сали Яшар от „Песента на колелетата“, който по цели часове си мисли какво добро да извърши, днес май биха изглеждали като музейни експонати, защото никой не обича свободата, никой не обича творчеството. Никой не иска да се раздели от зависимостите, никой не иска да стане звезда.

Гравитацията

Третата отличителна характеристика на лир. герой звезда от песента „Мъртви звезди“ е неудържимото привличане, неземната гравитацията, която излъчва. Героинята на Нуки е готова да полети в бездната заради него. И тази готовност е извикана, изкрещяна, до разтърсване. Защото следите, оставени от звездите, са като някаква жива космическа сила, която ни тегли нагоре към тях, която ни кара да копнеем по тях, да викаме, да крещим, да крещим неистово към тях и дори нещо повече. Това не е просто привличане, това не е просто гравитация, а е любов – превъзходната степен на привличането. Ние обикваме звездите, или поне сме способни на това. И знаем, че те имат чудотворни умения, че могат да ходят по вода и че ако тръгнем по дирите им, ние може би ще потънем на дъното, както и Петър, който вижда как Христос ходи по водата, тръгва след него и започва да потъва, но въпреки това ние вървим след тях, след тях, след тях, след тях (за табой х4).

И да, може би тази звезда, след която сме тръгнали, е мъртва, но ние сме толкова неудържимо влюбени в нея, толкова неистово запленени, полудели, че не можем да спрем да крещим, не можем да спрем да викаме и да я следваме, като някакви звездобройци и лунатици, а тя ни дърпа, дърпа нагоре, докато не се превърнем и ние най-накрая в ярки звезди. Да, звездите умират, но само за да ни въздигнат, за да ни направят и нас звезди. Както и Христос умира, за да ни направи и нас безсмъртни, и нас синове Божии.

Такива звезди са и произведенията, с които си говорихме на страниците на тази книга. Защото поезията е взрив, мощен космически взрив, божествена епифания, която продължава столетия, милениуми. Надявам се разговорът с тях да ви е харесал!

 

Мъртви звезди - СЛОТ

(примерен превод)

Тя:

Послушай, спри се,

Докато не е късно

Ще падна в бездната за теб

Там, където светят твоите мъртви звезди,

Които заслепяват слънцето

 

Той:

Сам измислих пътя си,

Наслагах фарове

Вървя по тясна пустиня

Между хорската тълпа

И все се опитвам да измамя

Течението на бистрата река

Докато следата ми не изстине,

Не върви след мен

 

Тя:

Ти вървиш по вода

Зная как, зная къде

А аз те следвам по дъното

Потъвам

 

Спри се, докато не е късно

В бездната ще падна за тебе

Там, където светят твоите мъртви звезди,

Които заслепяват слънцето с пустота

 

Той:

Отдавна изплаших приятелите си

Но гледам спокойно

Свободен вълк единак

С гръб към закона

Трябва да се предам в музей

И да заживея там като експонат

Казах всичко. Точка.

Не върви след мен

---

[1] ЕПИФАТИЯ. Богоявление, явление на Бога.

[2] Помагало по литература, в което този текст не намери място.

[3] Статията, посветена на стихотворението „Две души“ на Пейо Яворов, поместена в Помагалото.

[4] ERGO. Следователно (от лат.)

[5] Есе, в което е направен пространен паралел между разказа „Песента на колелетата“ на Йордан Йовков и песента „Просто човек“ на групата Faith No More.