Акме [ἀκμή]

    Време на разцвет. Висша точка на развитие на физическите и духовните сили.

Говорейки за някаква историческа личност, ние обикновено посочваме годините на неговия живот. Античните автори обаче споменавали най-добрите години от живота и акме. При различните полове те са различни: женското акме е периодът, когато могат да се раждат деца, мъжкото акме е не само времето, подходящо за брак, но и времето на разцвет на доблестта, мъдростта и красноречието.

Поетът и мъдрец Солон пише елегия за възрастите на човека, разделяйки живота на отрязъци от по седем години. Разцветът на телесната сила и доблестта ἀρετή мъжът достига в четвъртата седмица (28 – 35 години), в петата седмица (36 – 41 години) е време да се помисли за брак, а в  шестата, седмата и осмата седмица (42 – 62) най-после съзрява умът и идва редът на речите и мъдростта:

    Умът на човека в седмицата шеста в съзрява напълно
    И вече неизпълними дела не подхваща.
    Разум и реч в седмата седмица процъфтяват изцяло,
    Както и в осмата – четиринайсет години продължава разцветът.

Внимание на подходящата за раждане на деца възраст отделят и Платон, и Аристотел. Платон в „Държавата“ говори, че потомство трябва да произвеждат родители, които се намират в разцвета на възрастта си“: „Жената нека да ражда на държавата от двадесетата до четиридесетата си годишнина, а мъжът – след като преминат най-добрите му години за бягане (т.е. 30 години): започвайки от тази възраст, нека да създава потомство на държавата до 55-годишна възраст, <…> и едните, и другите тогава се намират във възрастта на телесен и духовен разцвет“. Аристотел в „Политика“ обяснява, че раждането на деца в по-млада или на „презряла“ възраст води до появата на несъвършено потомство.

След акме по думите на Солон разумът на човека започва да отслабва и вече не е толкова пригоден за работа. Това става по време на деветата седмица, а в десетата е вече време да се умира.

"Портрет на Анна Ахматова", К. Петров-Водкин (1922 г.)

Акмеизъм – поетическо направление в руската поезия през второто десетилетие на ХХ в. Акмеистите провъзгласяват материалността, предметността на мотивите и образите, точността на думите. Акмеизмът представлява култ към конкретността, „веществеността“ на образа, „изкуството точно премерените и претеглени думи“. Естетическата програма на акмеистите била оповестена за първи път на 19 декември 1912 г. в кабаре „Скитащото куче“ в Петербург.  

Използвана литература:

Арзамас