Унгарети: Когато поезията свърши, ще се свърши също и с човека

Какво е поезията за Джузепе Унгарети?

(откъс от беседата на проф. Мануела Рачи, преподавател по история на литературата и философия)

    Поезията е това, което може да възстанови човека. Само поезията спасява. Защото поезията е дар, който притежават всички, който се намира вътре в нас, който може би някои успяват да изведат навън през устните си, пишейки стихове, но този дар принадлежи на всички.

    В една от последните си речи Унгарети казва, че когато поезията свърши, ще се свърши също и с човека. Няма да има повече човек. Защото поезията е смисълът на живота, поезията е лъч, поезията е лампада, поезията е хляб, поезията е спасение. 

     Всеки път, когато един поет изнамира една дума, тя е като изкопана, като изкъртена от неговия живот и отваря бездна. Т.е. истинският поет е пророк, той е свещенодеец на невидимото, който прави невидимото видимо.

    Защото всяка дума трябва да бъде именно извадена от дъното на кладенеца, нейният звуков състав трябва да бъде изграден наново. Унгарети връща думата от утробата, от източника на живота, раздробява я, прави я на прах, тъй като е станала прекалено банална, натоварена с глупави значения, с празни приказки, сведена до език на амеба.

    Унгарети сграбчва думата, изправен пред факта, че животът може да свърши в един миг (защото неговата поезия се ражда в окопите на войната), връща я назад, в света на бебето, което не може да говори, и я съставя наново от гласни и съгласни.

    Защото поезията за него е едно завръщане към изворите на живота. Стихът на Унгарети е именно хвърляне във въздуха на класическия стих, премахване на всички рими, всички семантични връзки между думите и връщане на думата към нейната чистота, за да може най-накрая тя да изрази, да изкаже онази дълбочина, която в реалността не успява да предаде.

    Слизам долу, казва Унгарети, бъркам в кладенеца, подобно на Орфей, който рискува живота си, слизайки в Ада, след това се качвам смирен, със закваска в ръце, защото поезията не разказва, не обяснява, не пее, а поезията шепне, поезията намеква, поезията призовава, поезията е символичното призоваване, отправено ни от голямото тайнство на живота, което е вътре в мен, което е вън от мен.

    В поезията се върви с чувства чрез чувства, защото поезията е интуиция и се движи чрез тайнственото. Как след това можеш да претендираш да обясняваш тайнството? И затова слизам долу, взимам нещо от кладенеца, изкарвам на повърхността и го предавам на читателя. Това са отломки светлина, електричество, интуиция.

    Стихотворението Commiato на Джузепе Унгарети представлява една своеобраззна поетическа декларация. 

 

COMMIATO
Locvizza il 2 ottobre 1916

Gentile
Ettore Serra
poesia
è il mondo l’umanità
la propria vita
fioriti dalla parola
la limpida meraviglia
di un delirante fermento

Quando trovo
in questo mio silenzio
una parola
scavata è nella mia vita
come un abisso

 

ПРОЩАВАНЕ

 

Скъпи

Хекторе Сера

поезията

е светът човечеството

собственият живот 

разцъфтели от думата

чистото чудо

на една бленуваща трескавост

Когато намирам

в това мое безмълвие

една дума

тя е изкъртена в моя живот

като бездна

DANNAZIONE
Mariano il 29 giugno 1916

 

Chiuso fra cose mortali
(Anche il cielo stellato finirà)
Perché bramo Dio?

ПРОКЛЯТИЕ

 

Затворен между тленни неща
(Дори звездното небе ще се свърши)
Защо копнея за Бога?
 
 

STELLE

 
Tornano in alto ad ardere le favole.
Cadranno colle foglie al primo vento.
Ma venga un altro soffio,
ritornerà scintillamento nuovo.
 

Връщат се горе, за да горят приказките.
Ще паднат заедно с листата при първия вятър.
Но ще дойде друго дихание,
И ще се върне пламтене ново.
 

CASA MIA

 

Sorpresa
dopo tanto
d’un amore

Credevo di averlo sparpagliato
per il mondo

КЪЩА МОЯ

 

Изненада

след толкова време

на една любов

 

Мислех, че съм я разпръснал

из света

 

 

SOLDATI
Bosco di Courton luglio 1918

 

Si sta come
d’autunno
sugli alberi
le foglie

ВОЙНИЦИ

Тук е както

през есента

по дърветата

листата

 

 

 

Източници:

La forza della vita, Ungaretti - цялата лекция на Мануела Рачи

 

Из стихосбирката L'allegria

 

SOLITUDINE

Santa Maria La Longa il 26 gennaio 1917

 

Ma le mie urla
feriscono
come fulmini
la campana fioca
del cielo

Sprofondano
impaurite

САМОТА

Но моите викове

раняват

като мълнии

камбана глуха

на небето 

Глъхнат

сплашени

 

NOIA

Anche questa notte passerà
Questa solitudine in giro
titubante ombra dei fili tranviari
sull’umido asfalto

Guardo le teste dei brumisti
nel mezzo sonno
tentennare

СКУКА

Дори и тази нощ ще премине
Тази самота наоколо
люлеещата се сянка на трамвайните жици
върху влажния асфалт

Гледам главите на файтонджиите
в полусън
да се клатушкат

MATTINA
Santa Maria La Longa il 26 gennaio 1917

M’illumino
d’immenso

УТРИН

Осветявам се*
със необятност

(* В българския реч употребата на глагола "осветявам" с възвратно местоимение е рядка и необичайна, но вложената от Унгарети поетическа идея в стиха M’illumino се открива в нашата литературата при Яворов в стиха "Ще пия светлина, лечебни глътки" (от стихотворението "Ще бъдеш в бяло"). Изкушавах се да преведа миниатюрата на италианския поет така: Пия светлина / от необятност. И струва ми се, че този превод щеше да бъде по-близък до оригиналната идея (или поне щеше да звучи по-красиво на български), но и същевременно по-далечен, тъй като щеше да подмени специфичната поетика на Унгарети с поетиката на символизма. Разбира се, Унгарети е повлиян от френските символисти (Маларме), но неговата поетика в стихосбирката L'allegria е съвсем различна (Унгарети по-скоро пречиства думите от баналните семантични слоеве, които придобива в ежедневието, отколкото да влага в тях нов символистичен смисъл) и не бива да бъде подменяна, тъй като в един поетически текст поетиката е иманентна част от изграждането на поетическия логос.)

DORMIRE
Santa Maria La Longa il 26 gennaio 1917

Vorrei imitare
questo paese
adagiato
nel suo camice
di neve

ДА СПЯ

Бих искал да имитирам*
този край**
загърнат
в своята одежда
от сняг

(* Мисля, че "подражавам" е по-подходящият превод, но в такъв случай трябваше да се добави предлог на във втория стих, което щеше да разруши идеята, че думите са способни да се свързват, без да бъдат опосредствани.

** Исках да запазя мъжкия род на думата paese - "страна", за да се запази свързаността, общността, отнесеността на централния глагол както с лир. герой (от м.р.), така и със страната.)

INIZIO DI SERA
Versa il 15 febbraio 1917

La vita si vuota
in diafana ascesa
di nuvole colme
trapunte di sole

СВЕЧЕРЯВАНЕ

Животът се изпразва
в прозрачно възкачване
на напълнени облаци
прошити от слънце

 

NASCE FORSE

C’è la nebbia che ci cancella

Nasce forse un fiume quassú

Ascolto il canto delle sirene
del lago dov’era la città

НАВЯРНО СЕ РАЖДА

Има мъгла и ни заличава

Навярно се ражда нова река тук горе

Слушам песента на сирените
от езерото, където се намираше града

[предстоят още преводи...]

Превод: Влади Владев