4 януари 1908 г. Яворов до Мина

 Може би никога женски образ не е вдъхвал толкова обаяние, може би никога очи на девойка не са грели с толкова чистота… Винаги като те видя, мое щастие, аз чувствувам желание да се моля като един грешник, който обаче не очаква изкупление на своите грехове. Аз бих желал да не съществуваше моето минало до вчерашния ден, когато те съзерцавах като една икона и когато те слушах като една небесна песен. Аз бих желал целият ми живот да беше само един спомен за тебе, и цялото ми същество – само една мечта за тебе. Защо е у мен тая наложителна потреба да ти говоря с тон на изповед всякога, когато искам да те доближа? Нека вярващият християнин чрез разкаяние се доближава и влязва в общение със своя бог. Ако всякога, когато душата ми се устреми към тебе, аз усещам същата потреба, то е – защото ти си единственото мое божество, на което тя се кланя в живота. И винаги, когато те мисля, аз чувствувам да витае над мене духът на майка ми. Когато бях в Чирпан, не една заран слънцето засварваше да горят на гроба ѝ две свещи, които утринният вятър никога не угаси. Аз молех нейния дух да застане между нас и ни раздели, ако моята любов ти носи нещастие, или да направлява всяка моя стъпка, за да ти дам щастие. Аз молех нея – защото ясно съзнавах, че всичко добро и ценно, което съществува в натурата ми, е наследено от нея и всичко лошо – отдругаде негде. Това добро никога не се смеси с лошото у мене – едното и другото всякога са враждували помежду си. И чувствувам злото победено и замлъкнало всякога, когато те погледна отблизо. Ангел мой, твоят образ помага на добрия дух в душата ми. Аз бих бил сега други човек, ако миналата година не бях те изпущал твърде често из пред очи. И усещайки се тогава достоен за твоята невинност, аз бих намерил думи за тиха молитва към духът на майка си и не бих я призовавал с крясъци на смут и отчаяние:

      Душата ми е озлобена и жестока.

Майко, бди

      над своя паднал син: днес злото и порока

дишат в моите гърди.

 

      Една ръка в ръката ми трепери, –

радва се усмихнато дете...

      Къде я водя аз, към увенчаните ли двери

на отричания рай – и где са те?

 

      Но ти си тук, над мене, дух печален!

Майко, бди –

      като луна среднощна с поглед състрадален

на злодеец по престъпните следи.

 

      Дете – тя вкусва сладостта на шемета да гледа

в неизбродените бездни на греха.

      Не аз ли я научих? Първа бе победа

първото притворство на смеха...

 

      На бездна по ръба, към бездна нова,

късайки попътните цветя

      и дишаща безгрижно тяхната отрова,

знае ли къде отива тя?

 

      Душата ми е алчаща и хладна.

Майко, бди

      над двама ни: пред волята ми безпощадна

на невинността защитница бъди!

 

Но ако ти я казвам, тая молитва, с цялата ѝ ужасна откровеност, то е – защото подир нея аз вече се чувствам друг. Аз се чувствам достоен за твоето чувство – и вече не в правото си да го смятам, – да, твоето чувство към мене, – един грях!

Сега и винаги твоят

Яворов