Деметра и Персефона

     Деметра (Δημήτηρ, от δῆ [де], γῆ — „земя“ и μήτηρ [метер] — „майка“) е древногръцка богиня на плодородието, дъщеря на Кронос и Рея. От съюза ѝ с върховния бог Зевс се ражда красивата Персефона, която Деметра обичала като зениците на очите си. 

Деметра

Според Елевзинските предания и химна на Омир Деметра лишава от плодородие земята, след като Хадес, не без съгласието на Зевс, похищава Персефона, докато тя си играела с нереидите и събирала теменужки, лилии и хиацинт в Нисейската долина. На златната си колесница, запрегната с черни коне, Хадес отнася красивата девойка в подземното си царство, където я прави царица на мъртвите. Деметра чува вика на дъщеря си и тръгва да я търси навсякъде, но никой освен Хеката и Хелиос (богът на Слънцето) не знаел нищо. Девет дни и девет нощи отчаяната майка обикаля земята, разпитвайки всички за обичаната Персефона, докато най-накрая, на десетия ден, Хелиос не се съжалява над нея и не ѝ казва, че Зевс дал дъщеря ѝ за жена на мрачния Хадес.

Това още повече натъжава Деметра. Разгневена, богинята напуска Олимп и започва да се скита по земята, преоблечена като бедна старица. Ден и нощ тя оплаквала своята дъщеря, а от сълзите ѝ зърното в земята не можело да израсте. Настъпва глад, човешкият род бил изправен пред гибел. Междувременно Деметра се установява в Елевзин, където, потънала в скръб, непрестанно оплаквала нежно обичаната си дъщеря и нехаела за воплите на гладните.

Най-накрая Зевс се смилява над хората и решава две трети от годината Персефона да живее при майка си, а за една трета да се връща в подземното царство при мъжа си Хадес. Когато вижда отново дъщеря си, Деметра възвръща плодородието на земята.

Така всяка година Персефона напуща майка си и всеки път Деметра потъва в скръб и облича тъмни дрехи. Листата по дърветата пожълтяват, нивите опустяват и настъпва зима. Природата заспива, за да може да се събути отново напролет, когато Персефона се завърне при майка си от царството на мъртвите.

Митът за Деметра и завръщащата се от мъртвите Персефона заляга в основата на Елевзинските мистерии, в които взимали участие не много широк кръг от посветени. Платон също бил сред тях, което свидетелства, от една страна, за дълбоката философска същност на тайнството, а от друга, за неговата незаменимост в духовно-религиозния живот на елините. Вярвало се, че след смъртта непосветените в мистериите се превръщали в тъжни сенки, докато посветените ги очаквало блаженство. Изключително оскъдни обаче са сведенията за съдържанието на ритуалните практики в Елевзинските мистерии, тъй като посветените били длъжни да се закълнат да не разказват нищо под страх не толкова от наказание в земния живот, колкото от съдбата им след смъртта. Елевзинските мистерии се практикували от дълбока древност, повече от десет века, и фактът, че са достигнали изключително малко сведения, говори за изключителното въздействие, което са имали те върху посветените, че толкова стриктно да спазват обета си за мълчание. Вероятно това, което се е случвало в тези мистерии, е убеждавало посветените, че участието им в ритуалите гарантира блаженство на душите им след смъртта.

Предполага се, че Елевзинските мистерии до голяма степен наподобявали тайнството Евхаристия в християнската Църква, в което вярващите приемат под формата на претворени в литургията хляб и вино частица от тялото и кръвта Христови. По този начин миряните се причастяват, стават част от обо̒женото човешко естество в Христос.