Септември - Гео Милев (с подробни бележки)

 

СЕПТЕМВРИ[1]

I

Нощта[2] ражда из мъртва утроба[3]

вековната злоба на роба[4]:

своя пурпурен[5] гняв[6] –

величав[7].

 

Дълбоко сред мрак и мъгла.

 

Из тъмни долини[8]

– преди да се съмне

из всички балкани

из дебри пустинни

из гладни поля[9]

из кални паланки[10]

села

градове

дворове

из хижи, колиби

из[11] фабрики, складове, гари

хамбари

чифлици

воденици

работилници

юзини[12]

заводи[13]:

 

по пътища и по завои

високо

по сипеи[14], урви[15], чукари[16], бърда[17]

през слог[18]

и рид[19]

през глухи усои[20]

през есенни жълти[21] гори

през камънаци

вода

мътни вади

ливади

нивя

лозя

овчарски пладнища

глогини[22]

изгорели стърнища

трънаци

блата[23]:

изпокъсани

кални

гладни

навъсени

измършавели от труд

загрубели от жега и студ

уродливи

сакати

космати

черни

боси

изподрани

прости

диви

гневни

бесни[24]

 

– без рози

и песни

без музика и барабани

без кларинети, тимпани, латерни,

флигорни, тромбони, тръби[25]:

 

на гърба с парцаливи торби

в ръцете – не с бляскави шпаги,

а с прости тояги,

шопи с сопи

с пръти

с копрали[26]

с търнокопи[27]

с вили

с брадви

с топори[28]

с коси[29]

и слънчогледи[30]

– стари и млади –

се спуснаха всички отвред

– като отприщено стадо

от слепи животни[31],

безброй

яростни бикове[32] –

с викове

с вой

(зад тях – на нощта вкаменения свод)

полетяха напред

без ред

неудържими

страхотни

велики:

НАРОД[33]![34]

 

 

---

[1] СЕПТЕМВРИ. В поемата „Септември“ се преплитат няколко смислови пласта: исторически, свързан с конкретно историческо събитие – Септемврийското въстание; митологичен, свързван с актуализирането и преосмислянето на различен митологичен материал с цел изграждане на нов есхатологичен мит с главно действащо лице – народа; теософско-философски. Заглавието, от една страна, трябва да бъде възприето метонимично – като знак за конкретното историческо събитие – Септемврийското въстание. От друга страна, то съдържа ключово за разбирането на философското съдържание на поемата число – седем. Името на месеца произлиза от латинската дума septem – „седем“, тъй като това е седмият месец от романския календар, според който годината започва от март, тъй като римляните дълго време (до идването на власт на втория цар на Рим – Нума Помпилий,715 – 673/672 пр. Хр.) разглеждали зимата като един сезон без месеци. Вж. останалите бележки, за да проследите важността на числото 7 за поемата на Гео Милев.

[2] НОЩТА. В гръцката митология Нюкта (Νυκτός) е богинята на нощта. Според Хезиод тя се ражда от Хаоса. В този смисъл тя се възприема като една от първичните светообразуващи сили. За орфиците именно Нюкта, а не Хаосът е първоизточник на битието. Нюкта ражда Ефира и Деня от своя брат Ереб (олицетворение на вечния мрак). Също така обаче богинята на нощта е и майка на Смъртта, Съня, Ерида (богинята на раздора), Немесида (богинята на отмъщението) и др. божества от сферата на мрака. Гео Милев използва образа на нощта като митологичен структурен елемент за изграждането на своята есхатологична митология с център Народът, според която старият свят бива сринат и върху руините му бива изграден нов. В Гео-Милевата „митология“ Нощта ражда Злобата на роба, с която старият свят ще бъде пометен и на негово място ще бъде съграден от Народа нов.

[3] МЪРТВА УТРОБА – оксиморон. Утробата е символ на раждащото начало. Експресионистичната поезия обаче се характеризира с преосмисляне на всички ценности и понятия, не само общоизвестните „цивилизация“ и „отечество“. От друга страна, раждането от мъртва утроба може да бъде възприето и като чудо, съпоставимо с възкресението (Срв. например произведението „Зов“ от цикъла „Грозни прози“, в което призивът за бунт завършва с думите „Лазаре, стани!“.). Въставането на вековния роб е чудо от гл.т. на стария свят.

[4] РОБ – робът не може да бъде считан за човешко същество, доколкото няма свободна воля или доколкото няма съзнанието за свободна воля. Човек е създаден по образ и подобие Божие: „След това рече Бог: да сътворим човек по Наш образ, (и) по Наше подобие;“ (Бит. 1:26 ). Според св. Йоан Дамаскин изразът „по образ“ разкрива разумът и свободната воля (вж. Точно изложение на православната вяра в: св. Йоан Дамаскин. Извор на знанието.Т.2. София: Изток-Запад, 2019). Това означава, че разумът, като основна съставляваща в природата на човека наред с душата и тялото, може да бъде реализиран само при наличието на свободна воля. Следователно без свобода няма човек.

[5] ПУРПУРЕН.

Царска багреница. От една страна, пурпурният цвят се свързва с царската, императорската мантия. На древногръцки дума за пурпур е πορφύρα [порфира], която дава името на тържествената мантия на монарха или царя. На старобългарски това понятие се превежда с думата „багреница“, която също освен кралска одежда означава и пурпурния цвят въобще. В този смисъл пурпурът може да бъде еднозначно възприет като знак за царствено достойнство. По този начин гневът, който е определен като пурпурен, в поемата на Гео Милев придобива характеристиките на царствено достойнство или на качество, което ще направи народа свободен.

Една от причините пурпурът да заема толкова важна част в изграждането на царствения образ в Античността е неговата себестойност. Пурпурът е бил равностоен на златото. Откриването му се приписвало на финикийците (всъщност думата φοῖνιξ [финикс] на древногръцки означава „червен“).

Мъченичество, кръв. Освен като знак за царска власт червеният цвят се свързва с мъченичеството, с кръвта. След като Иисус бива предаден и бичуван, войниците на Понтий Пилат Го събличат и Му слагат багреница: След това войниците управителеви взеха Иисуса в преторията, събраха срещу Него цялата чета войници и, като Го съблякоха, облякоха Му багреница; и сплетоха венец от тръни, наложиха Му го на главата и Му дадоха в дясната ръка тръст; и като заставаха пред Него на колене, присмиваха Му се и думаха: радвай се, Царю Иудейски! И след като Го заплюха, взеха тръстта и Го биеха по главата. И след като Му се наприсмяха, съблякоха Му багреницата, облякоха Му Неговите дрехи и Го поведоха на разпятие. (Мат. 27:27 – 31)

Второто пришествие. Важно в контекста на есхатологичната митология, която се изгражда в поемата, е връзката, която може да бъде направена с Апокалипсиса на св. Иоан Богослов, където при второто Си пришествие Христос ще дойде на бял кон, облечен в дреха, обагрена с кръв: И видях небето отворено, и ето, кон бял. Оня, Който яздеше на него, се нарича Верен и Истинен, и Той праведно съди и воюва; очите Му бяха като огнен пламък, а на главата Му имаше много корони и написано име, което, освен Него, никой не знаеше. Той беше облечен в дреха, обагрена с кръв, и името Му - Слово Божие. А небесните воинства, облечени в бял и чист висон, следваха подире Му на бели коне. (Откр. 19:11 - 14)

[6] ГНЯВ – темата за гнева има няколко измерения.

Илиада. Гео-Милевата поема, в която главно действащо лице е народът, се съизмерва с поемата на Омир „Илиада“, в която главно действащо лице са героите. Поема на древногръцкия аед започва с гнева на Ахила, като началото ѝ е цитирано и графично обособено в началото на финалната XII част на „Септември“: „Музо, възпей оня пагубен гняв на Ахила…“. Разбира се, гневът не се включва в системата на древногръцките добродетели: мъдрост, целомъдрие, справедливост, храброст. Той винаги води до гибел и саморазруха (срв. и „Едип цар“). Но от друга страна, макар и гневът да се схваща като порок, от който героят трябва да се очисти, да претърпи катарзис, той е проява именно на героя. Т.е. както гневът е проява на героя Ахил, така и в поемата на Гео Милев, щом робът проявява гняв, значи вече може да бъде съпоставен с герой. Също така гневът е такава проява, която възниква от накърнено чувство за справедливост. Причината за гнева на Ахил е накърненото чувство за собствено достойнство, породено от несправедливото действие на Агамемнон. В този смисъл гневът се проявява там, където има осъзнато чувство за собствено достойнство и справедливост. Така в поемата на Гео Милев гневът на роба е определен като величав именно защото свидетелства за породено [в мъртвата утроба] чувство за достойнство и справедливост.

Апокалипсис. Поемата на Гео Милев, както вече споменахме, изгражда една есхатологична митология, поради което е съпоставима с Апокалипсиса, или Откровението за края на света. В представителния за българския експресионизъм текст на практика става дума за бунт срещу един стар свят и сътворяването на нов. В Апокалипсиса на св. Иоан Богослов също става дума за края на този стар света и за сътворяването на „ново небе и нова земя“: И видях ново небе и нова земя, защото предишното небе и предишната земя бяха преминали, и морето вече го нямаше (Откр. 21:1), И Седящият на престола рече: ето, всичко ново творя (Откр. 21:5).  Централна тема в Апокалипсиса е гневът Господен, който слага край на стария свят. В поемата „Септември“ гневът на роба е окачествен като „величав“, а в Откровението пък денят на гнева Господен е наречен велик“: дойде великият ден на гнева Му, и кой може устоя (Откр. 6:17). В Апокалипсиса се говори за седем чаши, пълни с гнева на Бога (Откр. 15:7), а вече посочихме, че числото 7 е ключово в поемата на Гео Милев.

[7] ВЕЛИЧАВ. Срв. в Апокалипсиса: дойде великият ден на гнева Му, и кой може устоя“ (Откр. 6:17). Освен това докато в „Илиада“ на Омир гневът на Ахирл е определен като гибелен, в поемата на Гео Милев народният гняв е окачествен като величав, а оттам спасителен, възраждащ, съзидателен.

[8] ДОЛИНА – продълговато, тясно, вдлъбнато място върху земната повърхност, обградено с височини.

[9] ДОЛИНИ, БАЛКАНИ, ПУСТИНИ, ПОЛЯ – с изброените топоси е очертано пространството, в което се заражда бунтът. Общото в тях е наличието на идеята за първичност, пустота, дивост, неокултуреност, необхванатост, незасегнатост от цивилизацията. 

[10] ПАЛАНКА – селище от градски тип без административни функции.

[11] ИЗ. Анафората из се среща, случайно или не, седем пъти (а числото 7 е ключово в поемата). То въвежда местата, откъдето започва бунтът, и извиква представата за извор, за източник на бунта. Гневът сякаш извира, изтича от тези места.

[12] ЮЗИНА – електрическа централа.

[13] Местата, от които извира гневът на роба, са работни пространства. Така, от една страна, се подчертава робският статус на работещите, на трудещите се в света, който трябва да бъде разрушен. От друга страна, посредством поставянето в една редица на епитети като диви и неопитомени и топоси, свързани с труда, се създава представата за съграждане. Целта на бунта, интенцията на гнева не е толкова разрушаване, колкото съзидание, строеж на един нов свят.

[14] СИПЕЙ – стръмен планински склон, покрит с дребни камъни.

[15] УРВА – дол с много стръмни брегове; стръмнина.

[16] ЧУКАР – остра зъбеста скала в планинска местност.

[17] БЪРДО – издигнато над равнината неголямо възвишение с полегати склонове.

[18] СЛОГ – граница между ниви.

[19] РИД – немного високо земно възвишение със заоблен връх, продълговати и обикн. симетрични склонове; хълм.

[20] УСОЙ, УСОЕ – слабо огряно от слънцето влажно и хладно място в природата.

[21] След черното [изразено чрез образите на нощта и тъмните долини] и пурпурното [на гнева] сега се появява жълтият цвят, който след това ще бъде повторен в образа на слънчогледите. На този фон (черно и червено) жълтото, макар и привнесено от есента, не се схваща като знак за край, за умирането, а функционира като образ на светлината, на слънцето, което се ражда от мрака, от нощта. Жълтото е знак за новото начало (срв. в по-нататък в поемата стиха „септември ще бъде май“).

[22] ГЛОГИНА (глог) – бодлив храст.

[23] Топосите, включени в последователността [по сипеи…блата], са подредени така, че се очертава едно движение от горе (сипеи, урви, чукари…) надолу (до блата). Гневът извира от високото, от пространството на свободата, от дивото, и като стихия обхваща всичко по пътя си надолу. Всеобхващащ.

[24] С полинома от епитети [изпокъсани…бесни] на започналото с „Из тъмни долове“ пространно изречение се поставя акцент върху първичния, стихиен, природен елемент в образа на бунтовниците. Тази редица е интересна с две неща. От една страна, са натрупани епитети, които би трябвало да изградят образа на един слаб, изтощен субект: „гладни“, „измършавели“, „уродливи“, „сакати“. Поставени обаче в една последователност заедно с епитети, внушаващи виталност, енергичност и мощ, като „навъсени“, „загрубели“, „диви“, „гневни“, „бесни“, се изгражда съвършено различна обща представа. Тези привидно противоположни по качество елементи сякаш се проникват взаимно и обменят свойствата си, като по този начин се получава така, че именно тежките условия на живот, водещи до глад, измършавялост, осакатяване, пораждат качествата като гняв, бяс, дивост, присъщи на едно свободно, или най-малкото неопитомимо същество.

[25] Тази полином е съставен от духови и ударни музикални инструменти. Прави впечатление отсъствието на струнни. Това са инструменти, които се свързват с градския пейзаж (латерни) и с публичния официален държавен церемониал. Също така това са инструменти със сложно устройство и в някаква степен могат да бъдат възприети като изкуствени, служещи за създаване на една изкуствена помпозност в градския живот, и в този смисъл влизат в контраст с естественото, природно присъщото, човешкото. Това са продукти на цивилизацията, но цивилизация, която не базира своето изграждане и развитие на някакви духовни принципи, а на материални. Една цивилизация, която не просто допуска, а почива на принципите на робския труд, всъщност не е цивилизация в начина, по който бива разбирана от поети като Бодлер или Гео Милев.

Цивилизацията няма нищо общо с културата. (…) Целта на човечеството не е в цивилизацията, а в културата – възвисяване на човека към духовната първосъщност на Всемира. (Гео Милев, отворено писмо в сп. „Везни“)

[26] КОПРАЛЯ – дълъг прът, който на дебелия си край има желязна лопатка за чистене на ралото от кал, а в другия си край завършва с чаталче с бодчета за подкарване на добитъка при оран.

[27] ТЪРНОКОП – Сечиво със заострени краища за копане на твърда почва или за изкопаване на корени и храсти.

[28] ТОПОР – брадва, секира

[29] Оръжията на бунта, включени в полинома [тояги…коси], са всъщност оръжия на труда. По този начин бунтът на хората придобива смисъла не на унищожителен порив, а на градеж.

[30] Слънчогледът като полско цвете е противопоставен на розата, съпътстваща живота в цивилизованото градско пространство. Поставено в края на редицата от „оръжията на труда“, с които тръгват разгневените и обезумелите, растението придобива естетическа стойност – от полезна маслодайна култура то се превръща в естетически обект, съпоставим с розата, става знаме на бунтовниците. Със своята пита, изпълнена с безброй семена, слънчогледът може да бъде възприет и като символ на потентността на разгневените да строят, да построят нов свят, вдъхновен от слънцето. 

[31] Робът не може да се нарече човек, тъй като човекът е разумно същество, смъртно, притежаващо ум и знание, като умът може да бъде реализиран там, където има свободна воля според св. Йоан Дамаскин.

[32] Бикът е символ на първичната сила, на енергията, на потентността.

[33] В последния полином [стадо/от слепи животни…НАРОД], изграден от нееднородни като части на изречението елементи (подлог, сказуемо, обстоятелствено пояснение, определение), се наблюдава интересна градация – превръщането на стадото от слепи животни в НАРОД. Всъщност именно в тази последователност е включено и единственото сказуемо (ако не броим „се спуснаха“) в това, обърнете внимание, просто изречение! И това е сказуемото „полетяха“. Като тук отново именно качествата, характерни за животинското, елементарното, първичното, като „без ред“, „неудържимост“, „ярост“, „викове“, доколкото обаче са признаци на един стихиен порив към свобода, неопитомимост, придават достойнство на стадото, превръщайки го в НАРОД. Т.е. развитието и „култивирането“ на първичните, варварски качества, характерни за дивите животни, като ярост, неудържимост, безредие, дава правото стадото да бъде наречено НАРОД с главни букви, тъй като именно благодарение на тези качества може да бъде отвоювана свободата.

[34] Тук завършва третото и последно изречение от I част на поемата. Защо е толкова пространно? От една страна, то влиза в контраст с кратките фрази, с които Бог сътворява за шест дена света според книга Битие (срв. „И рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина.“ (Бит. 1:3). Но обърнете внимание, макар и дълго, това изречение е просто, елементарно, съответстващо както на простите изречения на Бога Слово, така и природата на „простите, диви, бесни и гневни“ лир. герои. От друга страна, в сравнение с нормативното, обичайно изграждане на един текст, по този начин, с подобен стъпаловиден стих, в поемата се създава впечатлението за една вертикална измеримост на пространството, където всяка дума е значима, всяка дума е стъпало „нагоре! нагоре!“ (вж. XII част).